Прекрасното в природата

В историята на естетиката няма теоретик, който в една или друга степен да не се е докосвал до проблемата за прекрасното. И не само докосвал. Ако теоретиците, които са развивали естетиката под формата на класическа поетика (Аристотел, Хораций, Боало) са зачеквали пробле мата мимоходом и като че ли между другото (макар все пак да са изказвали учудващи по дълбочината си сентенции), то теоретиците на тради ционната философска естетика - англичаните от XVIII и главно немците от XVIII—XIX в. — недвусмислено са поставяли прекрасното в центъра на своите научни търсения. В обхвата на философската естетика влизат значително по-голям до брой и значително по-разнородни обекти на изследване - само този факт естествено влече към търсене на допирни точки, на общи моменти, на обединяващи принципи и критерии, с помощта на които тези разнообразни обекти ще бъдат приведени в единство, в система. Добре е известно каква роля е играло систематичното изследване в класическата Философия на немците - като че ли немският философски дух е бил проникнат от потребността за систематичност. В системите на западноевропейската и главно немска естетика - от Баумгартен през Кант Шелинг и Хегел - прекрасното заема централно място. И този факт не е резултат от приключенията на спекулативното мислене, а естествен плод на търсенията на е динство в цялостния естетически опит на човека, изразяващ се, от една страна, в естетическото съзерцание на при родата, а от друга - в съзнателното и свободно художествено творчество. Така Кантовата „Аналитика на прекрасното включва и двата момента, защото според Кант необходимата за всички безкористна на слада от чистата форма" се извлича както от природата, така и от изкуст вото. Оттук и всички аналогии, които Кант прави между природа и из куство - ту изкуството се оказва модел на природата, ту художественият инстинкт на гения го кара да провежда законите на природата, като по този начин той се оказва частица от самата природа.