Към въпроса за произхода на южнославянската епическа традиция (Из Превъплъщенията на вълка-пазител)

Въпросът, който тук ще се опитам да разгледам, представлява брънка от дългогодишните ми занимания с иманярския фолклор, плод на които е един вече доста обемен ръкопис, отчасти обнародван или докладван пред различни научни форуми. Затова, макар че материалът, който ще приведа, и тълкуването, което ще се опитам да му дам, имат донякъде самостоятелна стойност, нужно е по-пълното им разбиране те да бъдат поставени в контекста на тези занимания, което ще опитам да направя колкото се може по-кратко. Само с едно изречение ще поясня, че това, което света на иманярските легенди първоначално ми се представяше единствено като насочване ценностните представи надолу (както в архитектониката на Дантевата „Комедия"), впоследствие оказа по-близък или по-далечен отзвук от: посветителното пътуване на героя по отвеса на световното дърво във: 1) подземното царство, семантически равно на гроб, даряващо чрез символична смърт нов живот; или до: 2) вече раждащата утроба, семантически равна на вечност, сиреч на злато; при което: 3) по познатия в митологията механизъм за превръщане на всяко нещо в неговата противоположност долното става горно, подземното - небе, а адът - рай. Основни герои на иманярския хайдушки цикъл са войводата Вълчан и поп Мартин. Първият въплъщава смелостта и силата, вто рият - ума и знанието. Разглеждайки легендите, в които те се явяват, моите занимания установих обща композиционна схема на техните действия (функции), от които най-важни са две: ограбванета на хазната (златото) и скриването и в пещера. Всъщност тези действия са късен код на основния мъжко посветителен подвиг- убиването на световния змей (другаде „чер арапин“, „страшен анадолец" и т. ни и хиерогамията на героя с богинята-майка, семантически равна на символична смърт, чрез коя. то се придобива безсмъртие. Но установявайки, че същите функции, свързани с хазни и пещери) изпълняват винаги други двама протагонисти - хайдут Куртю и Бояна войвода, привеждайки тюрко-българската етимология на името Боян - Бояна, което означава богат богата: 1) авторът съпоставя тази етимология със свидетелството на Луипранд за легендарния Боян, който можел да се превръща на вълк, и 2) с иманярското поверие, че над заровено имане играе огън или го пази, вълка за да достигне: 3) до извода, че Вълчан е славянски превод на българското Курт и представлява антропоморфизация на първобългарския тотемен вълк-пазител и родоначалник, която поглъща в се бе си ликоантропията на траки и славяни, тъй като хайдушката дружина е умален модел първобългарската бойна дружина.