Черти от гротесковия свят на романа Хоро

Един от най-тягостните романи в нашата литература започва със сцена, в която двама пияни обущари - баща и син - се препират с някакъв клисар, че са трезви; ако пийването е грях - разсъждават те, - съгласни са да ги „млатят пак" (вече са били млатени за нещо - направили ги на пихтия"). Те присъствуват на някаква венчавка в някаква черква, „проточили шии" от пангаря (мястото, където се продават свещи) към сватбарите и изричат странни, непонятни слова - да се намери гробът на Сашка Карабельов, от кожата му хората са си направили вече кесии. Това са първите редове на романа. Читателят не само стремително е навлязъл in medias res в средата на повествованието, но и вече е успял да излезе от,in medias" на нормалното и очакваното, от стереотипите на своя познат свят, загубил ечитателския си „уют“, способността си да владее и прогнозира нещата, - защото се е озовал в един гротесков свят. Според определението на западногерманския литературовед В. Кайзер гротеската въвежда в отчуждената територия на нощното и пропастното“, където се съчетават несъвместими неща, изкривяват се нормалните размери и пропорции, загубва се идентичността на нещата, „разрушава се личността, разпада се историческият ред. При това -нещо съществено -гротесковият свят не е изконно чужд, за разлика от фантастичния свят той е „нашият" свят, който престава да бъде наш, защото става неразбираем, несигурен, абсурден, той ни плаши и озадачава и ни кара да чувствуваме, че почвата под краката ни се проваля". Той е враждебен и последната степен в тази враждебност се изразява в съзнанието, че не сме в състояние да живеем в този променен свят", във внушения „страх не от смъртта, а от живота"