Човек, движение, път

От началото на 60-те години в центъра на националните художествени светове застава „подвижният" човек. „Средище на големи социални промени, на сме шения на представи вследствие внезапните размествания на пластове", той съ ществено се различава от човека в едно улегнало канонично време". По същото време идеята за движението се налага като първостепенна идейно-оформяща и структуроорганизираща величина. Тя именно определя ценностно-етическите критерии в съвременната българска литература. Истинно (разумно, хармонично) с това, което подлежи на творческо развитие, обновяване, усъвършенствуване. Обратно, светът „в застой" (както в „Пътища за никъде") е неистинен, механистичен, мъртъв, неразумен. Чрез опозицията Движение - Застой съвременното художествено мислене излиза към универсалния мирогледно-философски конфликт на съвременната епоха - конфликта между „здравия разум" и парадоксалното „неевклидово" мислене. В определени случаи (става дума за значимите новаторски образци на литературата от 60-те - 70-те години) той обхваща в себе си всички досегашни разновидности на художествената конфликтност (социално-класова, народностноисторическа, нравствено-психологическа и т. н.). Нецелесъобразностите в българ ския исторически живот започват да се осмислят като свойствени на механистич ния догматичен рационализъм, на пошло елементарното „здравомислие". Напротив, духовната извисеност на човека се разглежда в общ семантичен ред с Айнщайновите идеи („Звездите над нас"). „Загадката на съществуването" (П. Ве жинов) според най-новата ни проза може да бъде осмислена единствено в процес на „ставане" - т. е. в полезрението на търсещата, творчески разкрепостена съв ременна личност. От позициите на бездуховността на Застоя противоречията парадоксите на битието докрай ще си останат загадка. И На свой ред опозицията Движение - Застой предпопределя засилената активност на структурните съотнесености отвореност - затвореност, Дом - Път. Стремлението на героя към жизнетворчество и хармония в след априлския период е стремление навън, „на открито“. Във връзка с това същностно значение придобива символиката на Пътя. Ключова за поезията още през 50-те години (Бл. Димитрова, П. Пенев, Л. Левчев и редица други), тя се налага след Априлския прелом и в прозата. Пространството на българския човек се разкрива прорязано от пътища и пътеки - знак за личностно или национално-историческо самоосъзнаване, за гльбинни социално-психологически и нравствени изменения.