Йордан Йовков. Нови изследвания, сборник

„Понякога ми се струва, че Йовков като тема за изследване е изчерпан, критиците са казали всичко. Какво ново би могло да се прибави?" Съмнението, изразено от акад. П. Динеков в статията му за единството на Йовковия свят, вероятно не ще да е било само негово. За Йовков наистина е писано твърде много. Всеки опит да се върнем към делото и личността му носи риска да повторим общоизвестни вече истини. Толкова по-знаменателно е, че йовковската тема продължава да привлича и днес не само българските, но и чуждестранните изследователи. Стогодишнината от рожде нието на писателя е активизирала усилията на десетки литературни историци, езиковеди, библиографи. Издаденият във връзка с нея юбилеен сборник е пръв по рода си колективен опит да се продължат насо ките на досегашните Йовкови проучвания. Същевременно той набелязва ред нови проб леми в светлината на извършената през 60-те години методологическа преоценка на националната ни културно-художествена традиция. Така видян, сборникът „Йордан Йовков. 1880-1980. Нови изследвания" с труд навременен и необходим не само като израз на трайния пиетет към Йовковото наследство, но и като свидетелство за постиженията и перспективите на съвременното ни литературно-историческо мислене. Основно достойнство на труда е приемствеността му с предхождащата изследователска традиция. Тя е изразена в поместените на уводно място статии на акад. Г. Цанев и акад. П. Динеков. Освен че са били непосредни свидетели и последователни тълкуватели на Йовковата творческа еволюция, двамата старейшини на днешното ни литературознание познават отблизо и личността му. Като обобщават основните белези на Йовковия свят - хуманизма (Г. Цанев) и концептуално-художествената му цялостност (П. Динеков), те ни откри ват и някои интересни моменти от характера и поведението на човека Йовков. Ето защо техните разработки имат едновременно и литературоведска, и историко-документална стойност. С оглед тази втора документално-биографична линия с тях са свързани съобще нията на Е. Йовкова „Последните писма на Йордан Йовков" и на Ст. Чирпанлиев „Йовков и Жеравна". Литературоведски-обобщаващата насока пък е доразвита от Т. Жечев в кратката му съдържателна статия „Необ ходими полюси". Авторът съпоставя Йовков с Елин Печн, за да ги определи като художници коренно различни, в известен смисъл антиподни". Единият умее като никой друг да скъси дистанцията между жи вот и литература, да те постави като че ли в непосредствен допир със самата действителност, със самите ъгловати явления във всичкото им многообразие и жизнена пълнота". Другият - странен изгнаник в своето време - се стреми „романтично да ги извиси до една висока нравствена истина, да извлече непомръкващия смисъл, да открие трайното и вечното, заложено в сюжета и героя. По този начин той се разкрива пред нас, съвременниците, като „другия полюс на литературния и културния живот в определен исторически момент". Върху Йовковата тяга към общочовешка значимост се спира И. Холевич в статията „Добруджа в творчеството на Йордан Йовков". Тя изтъква преобразуването на подроб ностите от историческата съдба на Добру джа и особено на фолклорната традиция, целещо да се улови „нещо по-съществено и трайно - народната философия". Конкретният анализ разкрива влиянието не на Же равна или на Добруджа; не пъстрата смесица на демографски групи, а това, което ги обе динява в единната сплав на народното мислене". С други думи, „у Йовков се чувствува присъствието не на отделен вид песни, а на народната песен като цяло, която за него, както за народа, е летопис и история" и жизнена философия". Но да се върнем към приемствеността в подхода на Йовковите идейно-художествени виждания.