Литературни списания от Австрия, Куба и САЩ

От по-особен теоретически интерес е публикуваната в сп. Шпрахкунст" статия на Винфрид Фройнд „Фантазия, агресия и страх - наченки в социалната психология на новата немска литература“. Авторът изхожда от идеята, че още в своите първи изяви литературната психология е изтъквала тясната връзка между създа ването и възприемането на литературните творби. Спорове са възникнали при разре шаването на въпроса за общите психически предпоставки на писателя и читателя като условие за пълноценната рецепция на творбата. Тези спорове отвеждат към концепциите на Зигмунд Фройд и на Карл Густав Юнг за природата на творчеството. Фройд съзира в изкуството някаква неж на наркоза, която подпомага бягството от фрустриращата действителност, като предлага едно фиктивно удовлетворяване на же ланията. При това всички желания се свеж дат до сферата на сексуалното, тъй че при опитите на Фройд и на неговите последователи да разтълкуват литературно произведение доминиращо място заемат „кастрационният страх“, „едиповият комплекс“ и „комплексът на Електра". Карл Густав Юнг от своя страна редуцира Фройдисткия метод до инфантилно-невротични нагонни процеси и поставя въпроса за праобраза на колективното несъзнавано, към който може да бъде отнесен образът, разгърнат в художествената творба. Ако Фройд осъществява връзката между писа теля и читателя посредством своята пансексуалистична теза, то Юнг постига същия ефект чрез връщането към една първична митология, отбелязва авторът на статията. Според Юнг изкуството изобразява митологични праситуации, в които цялото чове чество се обръща към реципиента като към част от това всеобхващащо цяло. И двете теории изтъкват процеса на литературната рецепция и позволяват да се направи задълбочен анализ на символиката, обаче и двете теории в последна сметка стават жертва на един почти догматичен тълку вателен монизъм, а поради своята неисторичност недооценяват диалектиката в отношението между изживяващия Аз и неговата 164 социална среда, посочва авторът. Едва един литературно-психологически модел, който изхожда от сложната структура на подтиците както при писателя, така и при читателя, и включва социалните условия като съопре делящи, може да предяви претенция, че съот ветствува на комплексния антропологичен феномен литература, смята Винфрид Фройнд. За разрешаването на този въпрос донякъде е допринесъл Зигмунд Фройд. В ранното си съчинение „Поетът и фантазирането" (1908) той сравнява твореца с дете, което чрез силата на своята фантазия също постоянно разчупва тесните граници на всекиДневната действителност. Според Фройд творецът вечно търси заместител, който да му даде удовлетворение, тъй че самата художествена творба се превръща в корекция на неудовлетворителната действителност. Така изкуството (а с това и литературата) се превръща в някаква „житейска утеха"; като фантазен продукт то позволява на читателя да изживее подтиснатите възможности на своята същност. По този начин, подчертава авторът, окръжаващият свят влиза в полезрението поне като стимулиращ момент, защото тъкмо той подбужда фантазията като главна художествена сила. Съмнително остава все пак едностранчивото определение за функцията на фантазията като опият, който чрез разкрасяване доставя временно облекчение, но в последна сметка капитулира пред надмощието на окръжаващия свят.