Георги Райчев и Достоевски

Георги Райчев е един от първите български писатели, които заедно с Г. П. Стаматов и А. Страшимиров свързаха съдбата си с буржоазния град и вне соха (за разлика от Вазов, Йовков и Караславов, т. е. от епиците) не само неспокойствието в българската белетристика, но и душевните и психологически парадокси на откъсналия се от земята човек. С по-голямата си експресивност и пси хологически нерв, със стремежа си да отразят подсъзнателното у човека тези наши творци асоциативно се свързват с Достоевски и неговата поетика. Разбира се, че всеки от тях е толкова своеобразно неповторим, че дори поставянето им в типологическа близост един с друг основателно буди възражение. И все пак те са първите, които претворяват на наша българска почва традициите на Достоевски. Ние нямаме друг писател в миналото, който така упорито да се стреми към „модерната" проза и който така гласно да изявява своето възхищение от Достоевски, както Георги Райчев. В него е налице подчертан стремеж да се надмогнат националните традиции и да се свърже българската литература със све товни естетически „школи“, към които есъпричастен и Достоевски. Друг е въпро сът, че нещо не му достигаше, за да се извиси и постигне по-значителни успехи в психологическия разказ. Но той трасира пътя на следващите поколения писатели в стремежа им към една по-голяма универсалност при изображението на човека и неговата душевност. Известна е онази фраза на Райчев, която е обичал да повтаря пред своите приятели: „Никога няма да простя на Достоевски, че и този път ме е ограбил!" Разбира се, че в тези думи се крие не само една шега, но и известна истина, доколкото тя е израз на близост в естетическия вкус, на предпочитание към опре делен „тип" художествено мислене и т. н. „Мои учители - признава Райчев - винаги са били Мопасан, Роденбах, Стриндберг и руските писатели, разбира се, без Толстоя..." Аз нямам за задача да анализирам връзките на Райчев със западните му „учители" - те навярно имат съществено значение в неговото творческо развитие! Но считам, че руските му учители" заслужават не по-малко внимание! Това „без Толстоя" ни подсеща не за друг, а за неговия антипод — Достоевски, името на когото винаги е стояло до това на великия му съвременник. В същност Райчев обича не в един или два разговора да напомня за своите чуждо земни предходници, като често ги допълва с нови имена, но никога не забравя Достоевски. „Укрепнах като личност и писател още до войната - разказва той.