Спомени за Елин Пелин и Йордан Йовков

С Елин Пелин ме запозна Д. Б. Митов, редактор на седмичника „Литературен глас", където сътрудничех. По онова време, в началото на 30-те години, аз все още рядко го виждах. в редакцията той почти не се мяркаше и не пишеше във вестника, което ме учудваше, като знаех тясното приятелство между него и редактора от много години - още от „Развигор". После обаче имах вече случаи да се срещам с него, тъй да кажа, полуслужебно - в музея. Идваха от чужбина хора, с които бях в служебна връзка. Когато не заседавахме, трябваше да ги разведа насам-натам, да им покажа забележителностите на нашата столица. Малко неща имахме тогава, които можеха да направят впечатление на чужденците. Портретът на севастократор Калоян и на жена му Десислава в Боянската църква, рисуван през 1259 г. - цели два века преди да се появят първите реалисти в портретната живопис на Европа Дюрер и Холбайн, ги смайваше с финия рисунък на неизвестния наш майстор, със сдържаното величие на израза им, особено неговия, с благородното примирение на нейния поглед, пълно с достойнство и доброта. Имаше и чужденци, които се интересуваха за нашата художествена литература и особено за Иван Вазов, когото те познаваха по име, и аз ги водех в музея. Там не всякога можеше да се ходи, имаше определени дни, но понякога трябваше да се прави изключение - чужденците идваха у нас по работа, това бяха членове на чуждестранни делегации, с които водехме търговски или други стопански преговори - люде просветени, които се интересуваха за нашата култура и за нейните първи представители - това обясних на Елин Пелин. Не му беше приятно на управителя на музея, че смущавам навиците му, и той все ще ми се сопне: - А бе ти какъв си такъв безреден? Там на вратата е окачена табелка.... Обяснявах му, че тези хора заслужават внимание; интересът, който проявяват към нас, може само да ни радва, и т. н. Той ме изслушваше с разтворени устни, леко усмихнат и ще каже: - Всичко това е добро и хубаво го казваш. Но още по-хубаво ще бъде, ако съобразяваш интереса им с наредбата на музея. Казвай им, че това е закон - чужденците зачитат много законите. - Такъв закон няма! И все пак, ше отстъпи. Той се радваше, когато някой чужденец познаваше вече името му - предполагах, че тукашните чужди легации ги осведомяваха предварително. Тогава забравяше навиците си, ставаше любезен, развеждаше ги сам из стаите, обясняваше подробно - беше основно запознат с историята на всяка вещ; увличаше се, разказваше подробности около живота на Иван Вазов даже интимни неща, които само той знаеше. Това създаваше една приятна атмосфера и чуж денците отнасяха най-добри впечатления от своето посещение в музея и лично от управителя му. Веднъж дойде служебно един пълномощен министър от северните страни, със седалище в Будапеща, но акредитиран и в София. Сам пожела да разгледа музея на Иван Вазов.