Любомир Левчев

Между „Звездите са мои“ (1957) и „Изход (1976) лежат две десетилетия - дълъг, изнурителен „път през годините“. Особено за поета, който - по думите на самия Левчев - . .. . следва своята поезия цял живот, както Санчо следва своя Дон Кихот“ („Рецитал"). Както много Левчеви метафори и сравнения, наглед плод единствено на смели асоциации, и това крие няколко смислови пласта. В прякото си значение то е естествено израз на магнетичната сила, която води твореца през житейската проза към духовни висоти. Но в друг аспект същото сравнение ни се струва непривично - българската поетическа традиция ни е привикнала да търсим в живота на големите поети тъждество между слово и дело, как тогава да приемем подобно „разпределение на ролите“: поезията - Дон Кихот, а нейният автор - Санчо Панса? (В скоби казано, тук се оглежда една от драматичните дилеми в творческия път на априлското поколение - на нея ще се спрем понататък; както и постоянната „раздвоеност“ на Левчевата лирика между романтичния устрем и отрезвяващата му проверка в делника.) и същевременно, ако вникнем по-дълбоко в тези образи-символи, каквито отдавна са станали героите на Сервантес, ако си припомним думите на Дон Кихот: „Като те гле дам, Санчо, и ти не си по-малко луд от мене“ - ще доловим и синтеза на двата смислови плана. Сякаш се отклонихме в многопластовото съдържание на едно единствено сравнение. Но само привидно. Стиховете на Левчев изобилствуват с такива образи, които в сгъстен вид съдържат — както семето „съдържа“ в себе си вековния дъб - централни в творчеството му проблеми, отразяват същностни страни на поетическото му мировъзрение. И въпреки всички превъплъщения на поета, въпреки яростно отстояваното „право да бъдеш нов" неговата лирика потвърждава думите на Корней Чуковски, че поезията е една фанатично дълга мисъл, която творецът следва до гроб. Именно въплъщенията на тази мисъл - било в зърното на отделния образ, било в разклонената цялост на завършената творба - са гръбнакът на Левчевото поетическо творчество, те му придават вътрешно единство. Само че неговото вътрешно единство е особено. Редица поети, имам пред вид големи поети, го постигат с цената на известно самоограничение: тяхното творчество гравитира около едно ядро от теми и проблеми - постоянно вариращи, разкриващи се в различна светлина от стихотворение в стихотворение и от книга в книга, - които очертават границите на поетическия им свят. При Левчев, струва ми се, не е точно така.