„Шекспир. Първи стъпки” от Марко Минков (на англ.)

Малка България има един от най-изтък натите шекспироведи на нашето време. При всяка среща, която съм имал с представителите на англицистиката от която и да е страна, един от първите им въпроси е бил за проф. Марко Минков. И в това няма нищо чудно. От няколко десетилетия такива авторитетни списания като „Shakespeare Quarterly“, „English Studies", „Renaissance Studies", „Shakespeare Jahrbuch“, „Renaissance Drama" и др. редовно поместват негови студии и научни статии върху Шекспир и английската драма на Ренесанса и Барока. По случай чествуването на 400-годишнината от рождението на Шекспир в седем страни се появиха негови студии в специални сборници, посветени на юбилея. Високата компетентност, научна принципност и взискателност на проф. М. Минков са го наложили като желан рецензент и чуж дестранните списания непрекъснато му възлагат за оценка трудове на други учени. Сред рецензираните от него автори се срещат име ната на едни от най-изтъкнатите учени в областта на шекспирознанието и на драмата на Шекспировите съвременници. Проф. М. Минков е член на Шекспировата асоциация на САЩ, удостоен е с титлата doctor honoris causa от Шекспировия инсти тут при Университета на Бирмингам в Англия. Той многократно е канен да участвува с доклади на световни Шекспирови конференции. Канен е също и да чете лекции в странство. Някои от най-значителните трудове на проф. М. Минков са излезли не само от неговото име на българин, но са и печатани в България. Сред тях е неговата последна книга: „Шекспир. Първи стъпки". В това свое изследване проф. Минков си поставя за задача, както сам той отбелязва в Увода, да разгледа развитието на ранния Шекспир. Макар че първият период от творчеството на великия английски драматург е бил проучван многократно, досега той не е бил обект на такова комплексно изследване, което си поставя за задача да установи основните особености на творчеството на ранния Шекспир, да проследи тенденциите на неговото развитие, да преоцени на тази основа смис ловата и художествената същност на произведенията от този период и да даде отговор на въпроса за тяхната хронология. Книгата се състои от пет раздела: Увод и четири глави. Глава първа, озаглавена „Историческите пиеси", разглежда тетралогията, състояща се от „Хенри VI“, части I, II и III и от „Ричард III“; глава втора е посветена на „Поетиката на историческите пиеси"; глава трета - на трагедията „Тит Андроник“; гла ва четвърта анализира комедиите от първия период („Укротяване на опърничавата“, „Комедия от грешки“, „Двамата веронци“ и „Напразни усилия на любовта"); една притурка е посветена на специалния въпрос за датата на написването на трагедията „Тит Андроник" и на въпроса за нейното единство; накрая е дадена библиография на използуваната литература. Възприетата от автора стратегия да разглежда най-напред смисъла на произведенията, техните първообрази и начина, по който те са използувани, а после различните драматургични структури и преди всичко поетиката на съответните пиеси прави работата и нейната теза ясни и стройни. Проф. Минков е възприел един успешно действуващ метод на разглеждане на произведенията, който е основан на историческия принцип и който гъвкаво се движи от онова, което бихме могли да наречем брадлиевско тълкуване на образи и ситуации, до конкрет ния, лабораторен анализ на стила и строежа на произведенията. Историцизмът в неговия подход се проя вява в разглеждането на условията, които определят идейния и морален см исъл на Шекспировите исторически пиеси. Като проучва как Шекспир използува своите източници проф. Минков показва съотношението межд, Шекспир и теориите на неговите съвременниу ци и едновременно с това извлича характерните особености на Шекспировото полити ческо мислене. По такъв начин той доказваче Шекспир минава отвъд тесните граници натюдорските историографи, чиято главна цел е да оправдаят абсолютизма, и че по същество, неговото становище е хуманистично и прогресивно. Проф. Минков изтъква, че схващането на Шекспир за разглеждания период е различно от това на Хол, че той гледа на този период „, като на поредица от национални катастрофи, дължащи се преди всичко на егоизма на аристокрацията и че при него темата за разногласието се появява по-скоро като обвинение, което има класов, а не политически смисъл“.