Владимир Филипов

Българският народ се среща с Шекспир за първи път преди сто години, когато е била поставена на наша сцена Ромео и Жулиета. Оттогава неговото име и неговото творчество стават част от културното наследство и от българската културна действителност. Драматичните произведения на Шекспир се превеждат, поставят се на сцената, изучават се и се проучват. В началото за Шекспир са писали главно преводачите. Първата критическа статия за великия английски драматург е предговорът на И. П. Славейков към направения от него превод на Юлий Цезар (януари 1880 г.). Първи български изследовател е в известен смисъл Б. Райнов, който е превел дванадесет от Шекспировите драми и е на писал сравнително обширни уводи към всяка една от тях. Неговите преводи са придружени с многобройни бележки и обяснения. Друг един от ранните преводачи на Шекспир, Т. Ц. Трифонов, също пише уводи, в които дава оценка на съответните пиеси. Това са работи, в които се срещат някои наблюде- ния и мисли, но те са главно популяризаторски и подражателни.

„История на английската литература", част 1, от проф. Марко Минков е труд в известен смисъл и стар, и нов - стар, защото за първи път се появи на бял свят през 1947 г. на циклостил, и нов, защото сега е не само на разположение на студентите на висок печат, но също защото значителна част от него е преработена и преосмислена. Тази нова страна на „Историята" е резултат на повече от двадесетгодишна активна научноизследователска работа на автора в областта на английската литература на Ренесанса и следващите го периоди, работа, която му е създала световно име. Ето защо новият вариант притежава качества, които го поставят значително над неговия предшественик. В Увода" на своята „История" проф. М. Минков заявява, че неговата главна цел е да представя фактите на английската литература като постоянно развиващ се процес да покажа, доколкото ми е възможно, тяхната връзка с общото развитие на културата и обществото, да проследя еволюцията на нови техники, на нови идеи, на новите подходи и причините, които ги пораждат, придържайки се главно към по-големите фигури. От друга страна, е отдадено сравнително голямо вни мание на редица второстепенни автори, тъй като те хвърлят мост над празнини или бележат началото на развитие, което по-късно добива значимост" (стр. 5). a Това изявление не е само едно намерение, основен методологически принцип, към който авторът се придържа в проучването на английската литература от нейните наченки (около 650-ата година) до края на седемнадесетото столетие. Всеки принцип обаче може да бъде разбран различно и приложен по различен начин. След като прочетат труда на проф. М. Минков, някои читатели могат да намерят „несъответствие" между намере нията му, цитирани по-горе, и тяхното пре творяване. Това ще се дължи преди всичко на недостатъчно вникване от страна на такива читатели в съшествените елементи на този принцип, а също така и на тяхното очакване той да бъде приложен по начин, който да отговаря на личното им теоретиче ско-литературно виждане. Това неминуемо ще се получи особено при един читател, който има по-опростено разбиране за дей ствията на факторите, които определят лите ратурните явления. Преди всичко трябва да обърнем внимание на обстоятелството, че проф. М. Минков си поставя задачата да разгледа английската литература като постоянно развиващ се процес". В същност това е главната тема на неговия труд. Сред огромен материал от факти, аргументи и аналитични изследвания Историята" излага последователно диалектическото развитие на английската литература, като се започне от староанглийския пе риод, мине се през Средновековието, през Ренесанса и периода, наречен от проф. Минков „Бунта“, и се стигне до появяването на Барока и до неговия късен стадий, когато напълно се утвърждава рационализмът и заедно с установяването на „политическите форми на буржоазната демокрация" започва началото на модерния период. В разкриване движението на този процес проф. Минков последователно прилага втория важен елемент на своя теоретически принцип - да покаже връзките на литературата „с общото развитие на културата и обществото“. Самата формулировка ясно показва, че за него литературата не е пряко и просто отражение на действителността. Едно по-внимателно и системно вникване в неговата методология при обяснението на най-общите явления и развитие показва, че той разглежда литературата като израз на съзнанието на дадена епоха, класа или про слойка. На места, макар и разпръснато, на мираме формулировки, които пряко потвърждават това наблюдение. Така например, като разглежда характерните особености на Барока, проф. Минков отбелязва факта, че „Бароковият дух намира различен израз в отделните страни в явно съответствие с различните социални условия" (стр. 458), но общото светоусещане, което е в основата на течението, той търси не в специфичните условия на отделните страни" (които са много различни), а в общия, както той се изразява, „мисловен климат“, които намира в условия. общи за всички страни в Западна Европа от онова време. Факторите, които определят „духа", който от своя страна поражда общите и специфичните особености на литературата, проф. Минков търси в сложното взаимодействие на многобройните явления на базата и над стройката, литературните влияния от миналото и на другите народи, личните особе ности на творците и т. н. Проф. Минков прави това не като описва, а като анализира и обяснява на основата на своите огромни познания и култура. Този подход е съпътствуван от здраво чувство за историческата относителност на нещата, чувство, което дава възможност на автора да разглежда и оценява явленията от гледна точка на съответния исторически период. Едно такова освобожда ване се дължи на добросъвестното и обективно проучване на всички факти - това помага на проф. Минков да установи кои сред тях са определящи, и да сведе отношения, които от разстоянието на вековете изглеждат запле тени или необясними, до сравнително прости Формулировки. Така се получава картина, която дава представа за сложността на нешата и е едновременно с това ясна и проста. Този подход, - на търсене на сложното и простото, - съчетан с посочените лични качества на автора, му дават възможност да прави убедителни и научно издържани тълку вания и заключения, които често напълно опровергават широко разпространени идеи за дадени периоди и течения, за отделни автори или произведения.

Малка България има един от най-изтък натите шекспироведи на нашето време. При всяка среща, която съм имал с представителите на англицистиката от която и да е страна, един от първите им въпроси е бил за проф. Марко Минков. И в това няма нищо чудно. От няколко десетилетия такива авторитетни списания като „Shakespeare Quarterly“, „English Studies", „Renaissance Studies", „Shakespeare Jahrbuch“, „Renaissance Drama" и др. редовно поместват негови студии и научни статии върху Шекспир и английската драма на Ренесанса и Барока. По случай чествуването на 400-годишнината от рождението на Шекспир в седем страни се появиха негови студии в специални сборници, посветени на юбилея. Високата компетентност, научна принципност и взискателност на проф. М. Минков са го наложили като желан рецензент и чуж дестранните списания непрекъснато му възлагат за оценка трудове на други учени. Сред рецензираните от него автори се срещат име ната на едни от най-изтъкнатите учени в областта на шекспирознанието и на драмата на Шекспировите съвременници. Проф. М. Минков е член на Шекспировата асоциация на САЩ, удостоен е с титлата doctor honoris causa от Шекспировия инсти тут при Университета на Бирмингам в Англия. Той многократно е канен да участвува с доклади на световни Шекспирови конференции. Канен е също и да чете лекции в странство. Някои от най-значителните трудове на проф. М. Минков са излезли не само от неговото име на българин, но са и печатани в България. Сред тях е неговата последна книга: „Шекспир. Първи стъпки". В това свое изследване проф. Минков си поставя за задача, както сам той отбелязва в Увода, да разгледа развитието на ранния Шекспир. Макар че първият период от творчеството на великия английски драматург е бил проучван многократно, досега той не е бил обект на такова комплексно изследване, което си поставя за задача да установи основните особености на творчеството на ранния Шекспир, да проследи тенденциите на неговото развитие, да преоцени на тази основа смис ловата и художествената същност на произведенията от този период и да даде отговор на въпроса за тяхната хронология. Книгата се състои от пет раздела: Увод и четири глави. Глава първа, озаглавена „Историческите пиеси", разглежда тетралогията, състояща се от „Хенри VI“, части I, II и III и от „Ричард III“; глава втора е посветена на „Поетиката на историческите пиеси"; глава трета - на трагедията „Тит Андроник“; гла ва четвърта анализира комедиите от първия период („Укротяване на опърничавата“, „Комедия от грешки“, „Двамата веронци“ и „Напразни усилия на любовта"); една притурка е посветена на специалния въпрос за датата на написването на трагедията „Тит Андроник" и на въпроса за нейното единство; накрая е дадена библиография на използуваната литература. Възприетата от автора стратегия да разглежда най-напред смисъла на произведенията, техните първообрази и начина, по който те са използувани, а после различните драматургични структури и преди всичко поетиката на съответните пиеси прави работата и нейната теза ясни и стройни. Проф. Минков е възприел един успешно действуващ метод на разглеждане на произведенията, който е основан на историческия принцип и който гъвкаво се движи от онова, което бихме могли да наречем брадлиевско тълкуване на образи и ситуации, до конкрет ния, лабораторен анализ на стила и строежа на произведенията. Историцизмът в неговия подход се проя вява в разглеждането на условията, които определят идейния и морален см исъл на Шекспировите исторически пиеси. Като проучва как Шекспир използува своите източници проф. Минков показва съотношението межд, Шекспир и теориите на неговите съвременниу ци и едновременно с това извлича характерните особености на Шекспировото полити ческо мислене. По такъв начин той доказваче Шекспир минава отвъд тесните граници натюдорските историографи, чиято главна цел е да оправдаят абсолютизма, и че по същество, неговото становище е хуманистично и прогресивно. Проф. Минков изтъква, че схващането на Шекспир за разглеждания период е различно от това на Хол, че той гледа на този период „, като на поредица от национални катастрофи, дължащи се преди всичко на егоизма на аристокрацията и че при него темата за разногласието се появява по-скоро като обвинение, което има класов, а не политически смисъл“.