„Литературата на втората българска държава” от Емил Георгиев

Българската литературна историография, привлечена от блясъка на двата периода на разцвет на средновековната българска литература (IX-X и XIV в.), все още остава длъжница на по-, скромните", не така богати на ярки имена периоди: византийското роб ство и особено периода от края на XII до началото на XIV в. Вторият период, който за краткост обикновено се обединява под названието „литература на тринадесетото столетие", в общите курсове по история на старобългарската литература се отминава с една обобщителна глава, в която се говори за съживяването на литературния живот след византийското владичество, споменават се имената на неколцина преписвачи на богослужебни книги, изреждат се заглавията и се прави кратка характеристика на няколко по-значителни сборника (напр. Берлинския) и малко повече се задържа вниманието на 2-3 оригинални произведения (Разказа за възстановяването на българската патриаршия, Разказа за зографските мъченици). В отделни лекции, статии и пр. се еизтъквало, че литературата на XIII столетие подготвя втория разцвет на българската книжнина и култура през XIV в. (втората му половина), но по-концептивно очертаване на мястото му в литературния процес не намираме. Поради това новата книга на проф. Емил Геор гиев, посветена изцяло на този слабопроучен век от нашата литературна история, още със самото си заглавие привлича вниманието както на специалистите, така и на по-широк кръг от почитатели на нашата средновековна словесност. И все пак тя е предназначена на първо място за специалистите и това ни задължава да я разглеждаме от съответния зрителен ъгъл. След един кратък увод, изясняващ мястото на двете части на настоящата книга (излязлата и предстоящата) в цялостната поредица от изследвания на автора, поставил си задачата да обхване целия развой 1 Вж. П. Динеков. Стара българска литература. Ч. ІІ. С., 1953; История на българската литература в 4 тома. Т. І. С., БАН, 1962. 120 на средновековната българска литература, идва встъплението към разглеждания том. Авторът очертава в едри щрихи характера на епохата, след което изтъква, че обект на нашето литературно-историческо изследване" са „големите истини за хората и живота, за борбите и развитието, за писателите и книгите от миналото" (с. 14). Първият раздел е онасловен „Държавнополитическото строителство в литературата на XIII век“. Авторът съвсем уместно се спира на документалната - а в Среднове ковието тя винаги е художествено-документална - литература на епохата, която досега не е била предмет на по-обстоен анализ от литературоведска гледна точка, макар мимоходом да е била отбелязвана необходимостта от включването и в литературната история. Разгледани са преписката на цар Калоян с папа Инокентий III, Бориловият синодик, някои надписи и грамоти. Отделни подглави са посветени на Яков Светослав и книжовника Йоан Драгослав, както и на Димитър Хоматиан. Дадена е достатъчно пълна - по отношение на обхват на мате риала - картина на този раздел от книжовния живот през XIII в. Очертани са образите на Калоян, Иван Асен II и други държавни мъже, посегнали към перото в името на укрепването на освободената от чуждо вла дичество държава. Изтъкнато е повишеното самочувствие на някои висши сановници (севастократор Калоян, Яков Светослав), отразено в лаконичния, но красноречив език на такива кратки жанрове като ктиторския надпис и писмото. И ако можем да съжа ляваме за нещо, то е, че авторът не се е спрял повече на стиловите особености на тази литература, на литературното“ в документа, на жанровите канони, които присъствуват и тук, както и в цялата средновековна лите ратура. А това би било интересно, тъй като би ни дало възможност да проследим как по-късно от документалната литература ня кои стилистични клишета проникват и в художествената (напр. преписката между цар Петър и Иван Рилски в Евтимиевото житие на рилския светец).