„Незавършени разговори” от Симеон Султанов

Не бих започнал тая статия с думите, че новата книга на С. Султанов е по-добра или по-слаба от предишната - или от пре дишните, защото той има зад гърба си вече няколко монографични изследвания, всяко от които дълго време е бивало обект на литературни разговори. От времето, когато той остана в съзнанието на читателя като автора на „Йовков и неговият свят, до днес, до публикуването на тоя сборник от есета, студии, портрети и статии, С. Султанов завоюва едно завидно ниво и продължава да го отстоява с всяка своя нова творба. Той се появява рядко в печата, но затова пък стреля с дългобойните оръдия на монографията, очерка, студията, портрета и затова присъствува неизменно в нашия литературен ден. В това отношение неговата критическа дейност е сериозна поука - и в същото време суров укор - за ония критици от по-младото критическо поколение, които твърде много бързат и въпреки това се движат много бавно по стръмните пътеки на съвременната литература, увлечени от количестве ните показатели и занемарили качестве ните. Далеч съм от мисълта да противопоставям С. Султанов на такива „оперативни" критици - те трудно могат да му бъдат партньори, а и той в полемичните бележки в края на тази книга говори за кризата в рецензията и мечтае за появяването на нов Гео Милев, за особеното критическо Дарование, което умее чрез рецензията да остане и в утрешния ден. Ако става дума за съпоставка, а не за противопоставяне, С. Султанов можем да го разглеждаме наред с талантливи, неспокойни критици, участвуващи с кратките критически жанрове в литературния процес и допринасящи с перото си за неговото ускорение и динамизиране. Авторът дълбоко уважава тяхната драма, техния конфликт - ежедневен и дългогодишен - с посред ствените изяви и посредствените писатели, 152 техния мъчителен въпрос за трайността на оперативната критика. Но С. Султанов, авторът на книги, студии и очерци за Иор дан Йовков и Георги Караславов, Георги Стаматов и Георги Райчев, Ангел Каралийчев и Илия Волен, Николай Хайтов и Ивайло Петров, често споделя с читателя на най-новата си книга една своя любима мисъл - за съвременния поглед към класиката: „Не обичам литературоведчески и кри тически книги, в които се пристъпва към разглеждането на писатели от класиката и Литературното наследство с мъртви анти кварни средства. Човек не може да избяга от своята съвременност: тя присъствува навсякъде дори ако е решил да разглежда и интерпретира исторически лица и проблеми. Обичам книги, за които може да се каже например: Елин Пелин прочетен днес (с. 292). Това не е теоретическо оправдание на „бягството от оперативната критика“, както би го изтълкувал повърхностният и незапознат с творчеството на С. Султанов ум. А и самият той, доколкото го позна вам, твърде отдавна показва влечение към мащабните изследвания и твърде отдавна те са бивали неизменно пронизани от това „прочетен днес“, за което той говори в цитирания откъс. Може би затова ехото от неговите публикации се чува и в уни верситетските аудитории, и в писател ските кафенета, и сред широката читател ска маса, пред която никога не е стоял въпросът примерно дали Йовков е и наш съвременник или той принадлежи повече на миналото, каквито гласове са се чували според свидетелството на С. Султанов при подготовката на 7-томното издание на нашия класик (с. 291). Може би затова читателите посрещат така радушно кни гите на автора, укрепвайки по този начин волята му да върви по избрания на младини и твърдо и неотклонно следван вече десе тилетия път. Неговият талант се реализира в годините след Априлския пленум - не говоря само за книгата му за Йовков, но и за изследванията му на Светослав Минков и на другите автори, които бяха споменати по-горе и които са герои и на този сборник.