Summary
Близо три десетилетия Симеон Султанов участвува неотменно в литературния живот. Но това участие етвърде своеобразно, както впрочем всичко, което създава Симеон Султанов, след един период на активна критическа дейност, неособено ценен очевидно от самия него, той се обърна към еталонните стойности на нашата литература, за да ги преоткрие за нов живот. Подобна „абдикация" от живия литературен процес най-често отпраща критика в далечините на литературната история, откъдето гласът му достига по-слабо до съвременниците. Със Симеон Султанов стана точно обратното: неговото присъствие в съвременната литература е все по-осезаемо и в суетнята на литературното ежедневие отеква още по-респектиращо пестеливото и точно негово слово. Парадокс ли е това, ще стане ясно - надявам се по-нататък. Пък и с парадокси от този род творчеството на Симеон Султанов смущава всяко повърх ностно мислене. За леснописците, които „се трудят в името на гризливата критика на мишките“, е необяснимо друго: за толкова години той е написал всичко шест-седем недебели книги; интересите му са съсредоточени в кръга на неколцина любими писатели, разширяван бавно и със строга мярка. А неголямото творчество на Симеон Султанов е в същност един от най-ярките плодове на критическия „ренесанс" след Априлския пленум. При това той няма бързия рефлекс на критик, нито темперамента на полемист — но са му чужди и такива псевдоакадемични добродетели като абстрактните теоретизации или неодухотворената фактологичност. Разбира се, наивно е Симеон Султанов да бъде сравняван с критическите еднодневки или с жилавото наукоподобие. Но ми е правило впечатление, че понякога писаното за Симеон Султанов като че ли се затваря в кръга на констатации, извлечени сякаш от скритата съпоставка с такива неравностойни партньори. И се стига до верни, но твърде общи преценки - изтъкват се зрелият му вкус и естетическа принципност, голямата му любов към литературата (какво ли пък би представлявал литератор, който я мрази?), изящният му стил и т. н. Разбира се, за тези качества мечтае всеки, който се е посветил на неласкавата критическа муза, ала ги притежават малцина. И все пак това са само предпоставк и за създаването на едно значително творческо дело, чийто патос и стойност понякога остават в сянката на искреното възхищение. Не искам да кажа, че именно аз сега ще разкрия същността на творче ството на Симеон Султанов - в една кратка статия подобни амбиции са безпочвени. Бих желал да се спра само на някои същностни негови черти, които 77 според мен свързват Симеон Султанов с развитието на нашата критическа мисъл в последното двадесетилетие, а - от друга страна - в конкретното си приложение още повече открояват индивидуалното своеобразие на критика.
Симеон Султанов
-
PUBLISHERПечатница на Издателството на Българската академия на наукитеPage range:77-82Page count6LanguageБългарскиCOUNT:ПУБЛИКУВАНО НА :
download: download
-
KeywordsSummaryБлизо три десетилетия Симеон Султанов участвува неотменно в литературния живот. Но това участие етвърде своеобразно, както впрочем всичко, което създава Симеон Султанов, след един период на активна критическа дейност, неособено ценен очевидно от самия него, той се обърна към еталонните стойности на нашата литература, за да ги преоткрие за нов живот. Подобна „абдикация" от живия литературен процес най-често отпраща критика в далечините на литературната история, откъдето гласът му достига по-слабо до съвременниците. Със Симеон Султанов стана точно обратното: неговото присъствие в съвременната литература е все по-осезаемо и в суетнята на литературното ежедневие отеква още по-респектиращо пестеливото и точно негово слово. Парадокс ли е това, ще стане ясно - надявам се по-нататък. Пък и с парадокси от този род творчеството на Симеон Султанов смущава всяко повърх ностно мислене. За леснописците, които „се трудят в името на гризливата критика на мишките“, е необяснимо друго: за толкова години той е написал всичко шест-седем недебели книги; интересите му са съсредоточени в кръга на неколцина любими писатели, разширяван бавно и със строга мярка. А неголямото творчество на Симеон Султанов е в същност един от най-ярките плодове на критическия „ренесанс" след Априлския пленум. При това той няма бързия рефлекс на критик, нито темперамента на полемист — но са му чужди и такива псевдоакадемични добродетели като абстрактните теоретизации или неодухотворената фактологичност. Разбира се, наивно е Симеон Султанов да бъде сравняван с критическите еднодневки или с жилавото наукоподобие. Но ми е правило впечатление, че понякога писаното за Симеон Султанов като че ли се затваря в кръга на констатации, извлечени сякаш от скритата съпоставка с такива неравностойни партньори. И се стига до верни, но твърде общи преценки - изтъкват се зрелият му вкус и естетическа принципност, голямата му любов към литературата (какво ли пък би представлявал литератор, който я мрази?), изящният му стил и т. н. Разбира се, за тези качества мечтае всеки, който се е посветил на неласкавата критическа муза, ала ги притежават малцина. И все пак това са само предпоставк и за създаването на едно значително творческо дело, чийто патос и стойност понякога остават в сянката на искреното възхищение. Не искам да кажа, че именно аз сега ще разкрия същността на творче ството на Симеон Султанов - в една кратка статия подобни амбиции са безпочвени. Бих желал да се спра само на някои същностни негови черти, които 77 според мен свързват Симеон Султанов с развитието на нашата критическа мисъл в последното двадесетилетие, а - от друга страна - в конкретното си приложение още повече открояват индивидуалното своеобразие на критика.