Summary
Езикът на Константин Константинов винаги е бил предмет на възхищение. Всяка случайно отворена страница може да даде действителни основания за това. Писателят подхожда към словото и с благоговението на патриот, за когото езикът е „най-истинска и безсмъртна родина", и с вдъхновението на талант, и с прилежанието на усърден труженик. „Думата трябва да се уважава: тя е едновременно сечиво и самото изкуство" (разр. а.). Тази мисъл на Константинов много ясно очертава основ ната насока на неговите езикови художествени търсения. И на постиженията му. И най-противоречивите оценки за този писател са единодушни в едно - Константин Константинов е един от най-добрите стилисти в българската литература. Но тъкмо това твърдение, което обединява ценителите на писателя, казва много малко за самия него. То не говори за индивидуалните, отличителни особености на неговия език. А и „добър стилист" не означава само „майстор на езика“. Езиковата прецизност е присъща (в различна степен) на огромно мнозинство от българските писатели. Не само тя и не главно тя отличава Константинов. В неговия език има нещо много по-значително от съзнателно търсена изрядност, от верен усет. Въпреки че са задължителни за всеки художник, те не създават худож ника. Езиковата точност, дори езиковото богатство все още нито правят, нито Доказват литературното дарование. Майсторството на Константин Константинов трябва да се търси другаде. Още първата страница от спомените му „Път през годините“ предлага и ярка проява на неговото словотворчество. Сред многото неща, които в паметта се свързват с родния край, писателят споменава и „острия и сух дъх на мащерка, лъхнал неочаквано от напечените хълмове на Пелопонез, който изведнъж възправя пред очите ти голите ридове на Балкана, дето същият мирис лее своята носталгична отрова". Думата „отрова“, асоциираща с дъха на Балкана, служи да се изрази един от спомените за детството, известни - и от живота, и от литературата - като неуязвимо прекрасни за повечето хора. От отровата остава само привкусът на горчивина, характерен за носталгията, но това не само не унищожава, а още повече подсилва красотата на спомена. Прекият смисъл на думата служи да се внуши представа с точно противоположно емо ционално значение.
За езика на Константин Константинов
-
PUBLISHERПечатница на Издателството на Българската академия на наукитеPage range:122-135Page count14LanguageБългарскиCOUNT:ПУБЛИКУВАНО НА :
download: download
-
KeywordsSummaryЕзикът на Константин Константинов винаги е бил предмет на възхищение. Всяка случайно отворена страница може да даде действителни основания за това. Писателят подхожда към словото и с благоговението на патриот, за когото езикът е „най-истинска и безсмъртна родина", и с вдъхновението на талант, и с прилежанието на усърден труженик. „Думата трябва да се уважава: тя е едновременно сечиво и самото изкуство" (разр. а.). Тази мисъл на Константинов много ясно очертава основ ната насока на неговите езикови художествени търсения. И на постиженията му. И най-противоречивите оценки за този писател са единодушни в едно - Константин Константинов е един от най-добрите стилисти в българската литература. Но тъкмо това твърдение, което обединява ценителите на писателя, казва много малко за самия него. То не говори за индивидуалните, отличителни особености на неговия език. А и „добър стилист" не означава само „майстор на езика“. Езиковата прецизност е присъща (в различна степен) на огромно мнозинство от българските писатели. Не само тя и не главно тя отличава Константинов. В неговия език има нещо много по-значително от съзнателно търсена изрядност, от верен усет. Въпреки че са задължителни за всеки художник, те не създават худож ника. Езиковата точност, дори езиковото богатство все още нито правят, нито Доказват литературното дарование. Майсторството на Константин Константинов трябва да се търси другаде. Още първата страница от спомените му „Път през годините“ предлага и ярка проява на неговото словотворчество. Сред многото неща, които в паметта се свързват с родния край, писателят споменава и „острия и сух дъх на мащерка, лъхнал неочаквано от напечените хълмове на Пелопонез, който изведнъж възправя пред очите ти голите ридове на Балкана, дето същият мирис лее своята носталгична отрова". Думата „отрова“, асоциираща с дъха на Балкана, служи да се изрази един от спомените за детството, известни - и от живота, и от литературата - като неуязвимо прекрасни за повечето хора. От отровата остава само привкусът на горчивина, характерен за носталгията, но това не само не унищожава, а още повече подсилва красотата на спомена. Прекият смисъл на думата служи да се внуши представа с точно противоположно емо ционално значение.