Сантиментализмът и литературното развитие през Възраждането

Сантиментализмът е от онези явления в културната ни история, които зад своята привидна „маловажност" и неизявеност крият важни закономерности, стават изразители на често трудно уловими процеси и явления. Появил се в средата на XVIII в. в Англия, сантиментализмът прониква почти във всички европейски литератури, но никъде не оставя трайни художествени ценности, не се свързва с имената на големи творчески индивидуалности. Той спада към литературните стилове и направления, които се явяват в резултат на крушението на едни естетически норми, на един мироглед, на една философия и често пъти, без да изразят напълно своята собствена същност, подпомагат възникването на нова философия, на нов естетически идеал. Духовна рожба на Просвещението, сантиментализмът фактически бележи неговия край, като подготвя появята на романтизма. Особено интересна е тезата на Д. С. Лихачов по този въпрос. Според него, за да бъдат разбрани такива явления като барока или сантиментализма например, те трябва да се разглеждат на фона на общото движение на изкуството, във връзка с появата и смяната на стиловете. „Основните стилове са разнообразни по своята архитектоника и по своята историческа роля. ... Развитието на стиловете е асиметрично. Тази асиметричност външно се изразява в това, че всеки стил постепенно се изменя от прост към сложен, като от сложен към прост се възвръща в резултат на някакъв скок. Затова смяната на стиловете става различно: бавно от простия към сложния и рязко от сложния към простия. Например - класицизмът се усложнява и чрез ред промеждутъчни етапи се сменя от романтизма. Такива промеждутъчни етапи са предромантизмът и сантиментализмът, в които се съединяват стилистическите особености на класицизма с особеностите на зараждащия се романтизъм. Ще се спрем на това. Какво представлява усложнението на стила - на романския в готика, на ренесанса в барок, на класицизма в романтизма? Това е раждането на нов стил, противоположен по своя характер, при което новият стил все пак си остава вторичен. Тази вторичност създава като че ли някакво откъсване на стила от строгите идеологически системи, възможност за вторичния стил да служи на противоположни идеологии - прогресивни и реакционни, тя е свързана с появата на ирационализма, с нарастването на декоративни елементи, отчасти - с раздробяването на стила - с появата в него на различни разновидности. "