Естетическият спор Славейков – Вазов

Този спор е бил главният литературен двубой у нас в края на миналото и началото на сегашното столетие, следен с внимание, с интерес и вълнение от творческата интелигенция и много читатели. Той е възбуждал силно духовете „на културния фронт“, както бихме казали днес, внасяйки поляризация между тях. Нелишен от силни лични страсти и пристрастия, той е роден от времето, от обществено-културното развитие на страната и главните му дви гатели и мотиви са идеите, възгледите. Затова не остава затворен в междинните години на двата века, ехото му отеква в по-късните литературно естетически полемики и борби, та чак до наши дни. Идеите, проблемите, по които се спори, не лежат притихнали в ковчезите на историята, актуални са в някои отноше ния и до днес. Това е спор не само между Пенчо Славейков и Иван Вазов, но и между кръга „Мисъл“ и Иван Вазов - още едно доказателство за обективно-истори ческите му предпоставки. Нека си припомним нещо от фактите, от историята на взаимоотношенията, преди да пристъпим към тълкуването им, към идейноестетическите и творчески мотиви и аспекти на двубоя. Д-р Кръстев, критикът на „кръга“, започва литературната си дейност в края на века с възторжени критически славослови на „първия и най-значителен български писател“. Младежкото му въодушевление е тъй бурно, че ражда асоциации с Шекспир... В самото начало на следващото десетилетие - несравнимо по-сложно, по-драматично от предишното, кръстопътно в много отношения - възторгът му поулегва. В първата си книга „Етюди и критики" (1894) той посвещава три статии на Иван Вазов, все още в центъра на вниманието му, и вече не само с поезията, а и с белетристиката си. И тук не липсват емоционални изблици и декларации, че лириката на Иван Вазов всякога го е „възхищавала, пленявала, въодушевлявала и изпълвала с високи чувства" (с. 92). Но краските на критическите му характеристики не светлеят вече тол кова. А когато пише за Вазовата белетристика, доста помръкват, давайки ни една по-сенчеста картина от реалната. Не че не е направил правдиви и професионално вещи наблюдения - за начина, по който Иван Вазов строи разказите си, за сюжета и композицията им, за лекото и интригуващо течение на фабулата, за характеристиката на героите предимно чрез диалог и действие, за предпочитанията на увлекателността и „хубостта“ пред пълнотата на изображението... Направил е. Но те мирно съжителствуват с неоснователни съмнения и с недоказани твърдения, че героите са „просто едно средство, за да се извърши една случка, да се създаде едно събитие, една ситуация, с една дума, да се завърже един възел“ (с. 76-77), че те не са живи и цялостни хора, а „полуабстрактни същества" и пр.