При Дамян Дамянов. Литературна анкета.

И преди, когато живееше в квартала около Военно-историческия музей, сега, когато наблизо е Паркът на свободата, Дамян П. Дамянов обича да заема „стратегическа позиция" до прозореца, който гледа към оживената улица. Съдбата го е обрекла да бъде прикован на едно място, да бъде пленник на стаята, но той с цялото си същество се стреми навън, стреми се към хората, към пълно звучието и многобагрието на света. И затова не е странно, че прозорецът, който се среща толкова пъти споменат в стихотворението му, не е преграда за неговия порив, а своеобразен екран, върху който животът рисува хилядите си лица. ако в първата стихосбирка „Ако нямаше огън“, появила се през 1959 г., от този прозорец поетът виждаше преди всичко лицата на ония, които го да ряват в страданието му с топлина и човешко съчувствие, то в следващите книги гледката оттук стана много по-широка, стана необгледна. Пред очите се разтвори някакъв невидим прозорец към цялата родина, към всекидневието на хилядите трудови хора. И в творчеството на Дамян П. Дамянов нахлуха нови теми, вляха се нови жизнени сокове. Лириката му от съкровено-интим ните интонации се извиси до заразяващия обществен патос, до увлича щата сърдечност на изповедите към родината. - От кога пишете? Кога се появяват първите Ви публикации? Каква беше тематиката им? Защо се насочихте към поезията? - Ще започна с последния въпрос - защо съм се насочил към поезията. Колкото и трудно обширен да е той, мисля, би станал най-удобната отправна точка за отговорите на останалите подвъпроси. TO Към едно творчество човек се насочва тогава, когато сам и убедено реши, че е единственият възможен език, посредством който той би могъл да общува с хората, да им предаде своя мисловен и душевен мир, да ги учи на красота мъдрост. Едва ли точно тия са били мотивите, които са ме накарали преди двайсетина години за пръв път да хвана молива, но с минаването на времето разбирам, че пътят, който тогава лесно и набързо съм си избрал, нито е лесен, нито намерения, бързо извежда до осъществяване на намеренията. Намеренията си остават ако зад тях не стои един талант. За собствения си талант човек наймалко вътре в има себе право да говори и да му дава преценки, но това не го лишава от правото така, в каква си да се залъгва и да си въобразява, че го има. Дали действително е кажа, степен - това могат да кажат само другите. Сам за себе си мога че хем съм благодарен на своята вече почти двадесетгодишна илюзия, да 72 Хе че скептичното спрямо нея никога не ме е напускало. От една страна, пое зията осмисля и окриля целия ми живот, от друга - нерядко ме спохожда съмнението дали съм овладял поне прилично нейния прекрасен език и дали с него мога поне малко-малко да кажа красиви, умни, човечни и полезни неща на хората. Колкото и нескромно да звучи, сигурно още вярвам в това, след като продължавам да пиша стихове.