Литературни портрети и проблеми от Боян Ничев

Като всеки друг и Боян Ничев има своите тематични предпочитания: Емилиян Станев, Димитър Талев, Алеко Константинов, Петко Тодоров и кръгът „Мисъл", Никола Вапцаров - както се вижда, все големи представители на българската художествена мисъл, оказали съществено въздействие върху нейното развитие. Той има и своята жанрова любов - романът, неговата история, неговото настояще, проблемите на неговото развитие. Но онова, което го отличава като критик и литературен изследовател, е мащабността на критическото му мислене. Можем да я открием дори в една съвсем кратка статия като „На повратки към Ботев в 1968 г.“. Юбилейният повод за написването и не е попречил на критика да повдигне в нея редица принципни въпроси, засягащи спецификата на националното ни литературно развитие. Той търси нова методологична база за решаването им и я намира в закъс нелия преход от фолклорно към индивидуално художествено съзнание, което според него се осъществява някъде към края на миналия век. За Ничев Ботев е първият голям поет и последният народен певец в историята ни", той абсорбира опита на народната песен, за да го надмогне като етап на художествено мислене. С гигантски размах Ботев преобърна цялото естетическо съзнание на българина, накара го да отвърне поглед от поетизирането на своето минало да се откаже от канонизираната фолклорна трансформация на своето битие и го научи да възприема естетически най-животрептящите политически и социални проблеми на своето съвремие. Ботев отрече генерализирания, лишен от индивидуалност и затова сякаш отдалечен и филтриран подход на народния творец и на негово място въздигна страстната ангажираност на една могъща и суверенна творческа личност. Проблемът за трансплантацията на фолклора в новата българска литература е покорил трайно теоретичното мислене на Боян Ничев. Плод на дългогодишните му проучвания и размисъл бе книгата „Увод в южнославянския реализъм", която своевременно получи твърде висока оценка в нашия литературен печат. Този проблем продължава да ангажира усилията и в някои статии от новата му книга „Литературни портрети и проблеми“. Очевидно Ничев си е поставил задачата да изгради своя цялостна хипотеза за генезиса и спецификата на новото ни литературно развитие, да обясни неговите проблеми на една нова методологическа основа. За него писането на биографично-литературни очерци или дори на литературни портрети е един първичен етап при създаването на национална история на литературата ни, етап, който нашето литературознание надмогна още в края на петдесетте години. Но неговите ре цидиви още продължават да се представят за сталон на научен и исторически подход („История на българската литература", чийто трети том Ничев критично анализира в ста тията си „Литературна история и национална съдба“). Него не го задоволява самоцелното ровене във фактите, нито описанието и сис тематизацията им, нито повърхностното им интерпретиране. Дори успешното навлизане в психологическия свят на твореца, в специ фичните му естетически проблеми и в сти ловата му система Ничев смята само като подготовка към голямата задача изследване закономерностите на литературния процес. Тази задача така е обсебила научното му мислене, че дори и в статии, посветени на отделни творци („Минало и съвременност у Емилиян Станев“ и „Никола Вапцаров или нашият поетичен диалог със света"), тя измества конкретния литературен анализ или портретен синтез.