Начало на мемоарната проза в българската възрожденска литература

Генеалогията на мемоарната проза във възрожденската литература е тясно свърана с раздвижването на духовете в България, с ръста на личното и историческото самосъзнание на човека, със засилването на интереса не само към историята на миналото, но и към историята на съвременността като сред ство за уясняване задачите на настоящето. Възниква необходимост да се дадат лични разкрития върху смисъла на събитията, да се направят исторически разяснения по най-важните въпроси на духовното и политическото възраждане. В създаването на мемоарната литература и в развитието на нейните форми (автобиография, исторически спомени, дневници и пр.) участвуват личности, които стават типични изразители на общите стремежи и борби: Паисий, Софроний Врачански, Неофит Бозвели, Иван Селимински, Неофит Рилски, П. Р. Славейков, Л. Каравелов, Г. Пърличев, В. Вълков, Ив. Богоров, М. Балабанов. Първите значителни дейци от края на XVIII и началото на XIX в., с чиито произведения започва развитието на мемоарната проза в новата бъл гарска книжнина, получават манастирско образование, черпят вдъхновение от Библията и черковните отци, от популярните жития, летописи и дамаскини. Затова, макар и да налагат твърде субективен печат върху изповед, идеи, поуки, стил и език, тези автори са по-тясно свързани с формите, които е развила старата българска литература. Без да си поставяме за задача изчер пателно проучване на прехода от една категория книжнина към друга, ще засегнем ролята на летописа в старата литература, някои гледища за потеклото на автобиографията, отношението между автобиография и агиография. Летописът е най-примитивната мемоарна форма. Той предполага известно историческо съзнание, което не надмогва средновековното теологическо осмис ляне на световния ред. Този вид съответствува на старата литература, където стремежът към система, към вечни истини и форми нерядко е свързан и с желание за сближение с действителността, с тенденция към историзъм, към изобразяване политическите идеи на времето. Нашата стара литература задо волява интереса към произведения от този вид с преводите на византийските хроники на Малала, Амартол, Зонара, Манасий. Оригиналното творчество от този вид книжнина е слабо застъпено. Някои от хрониките за българското минало са унищожени. 1 Интересни летописни бележки има сред приписките 1Ivan Dujčev, Übersicht über die bulgarische Geschichtsschreibung: Antike und Mittelalter in Bulgarien, Berlin, 1960, 56—57. 62 и добавките към летописа на К. Манасий. Евтимий Търновски проявява силен интерес към значителни исторически събития и желание да поддържа чрез спомена за тях народностното самочувствие през време на големите превратности през XIV в. В житието на Иларион Мъгленски Евтимий описва слабостта на гръцкото царство и величае победите на Калоян. В житието на Иван Рилски той се спира на освобождението на България от гръцко робство и на славните дела на Асен, а в житието на св. Петка говори с възторг за победоносните походи на Иван Асен. В тези произведения, както и в творчеството на Гр. Цамблак, К. Костенечки, Й. Бдински, в анонимната хроника от началото на второто десетилетие на XV в., в приписката на монаха Исай от 1371 г. се създава оригинален летописен стил.