Публикувана на
Free access
Summary
В своята книга „Поезия, проза, критика" Симеон Хаджикосев засяга широк кръг проблеми. Заедно с интереса си към съвременната литература той обръща вни мание и на въпроси от нашата класика, като се опитва да допълни някои празноти в Литературната история и теория. Разнообразната проблематика, която занимава автора, прави много добро впечатление, защото е изява на богата култура. 146 Находчивостта и верният поглед на С. Хаджи косев върху литературния процес в миналото и сега подсказват, че това е един автор с възможности. Но неравностойното качество на статиите и рецензиите, поместени в книгата, които съдържат иначе интересни хрумвания и плодоносни идеи, показва, че С. Хаджикосев все още търси себе си и не е успял да открие най-подходящата фор ма, за да се изяви в такава степен, която напълно да съответствува на духовните му сили. Остава впечатлението, че авторът не може да се съсредоточи за по-дълго време върху отделен проблем и да го разработи в неговата пълнота. Пък и изборът на кратката статия или рецензии съвсем не под хожда на обемността на темите, които кри тикът подбира. Тесните рамки на изложе ние не дават възможност за по-голяма обхватност на проблема и за изчерпателност, а обратно - те заставят автора бегло да разглежда аргументите си по една или друга теза и да подчинява своето изследване на по-ограничени цели. Ето защо преценката за някои писатели той прави само върху впечатленията си от последната книга. Творчеството на М. Недялков се свързва изклю чително с темата за продължаващата революция. А силата на П. Цонев се търси в използуването на хумористичния или пря ко сатиричния детайл. Хаджикосев засяга такъв един голям въпрос, какъвто е въпросът за традицията и новаторството, и очертава елементите на новаторската литературна техника на писателите от средното поколение (Г. Мишев, В. Попов, Д. Вълев, Л. Дилов, Бл. Димитрова). Друг важен въпрос, на който търси отговор авторът на книгата, е съвре менното творческо светоусещане. Наблю денията му са ограничени само в рамките на две произведения от Ивайло Петров и Йордан Радичков. Макар че книгата носи заглавие „Поезия, проза, критика", въпросите на критиката са подценени. В центъра на авторовото внимание не стои сложната проблематика на съвременната литературна критика, коя то епризвана днес да бъде активен фактор в развитието на социалистическото изкуство, а се разглеждат само някои особености, свързани с публикации на Васил Колевски, Кръстьо Куюмджиев и Стоян Илиев. Авторът е трябвало да прояви по-голяма прецизност към материала в книгата, за да се преодолее тезисното поставяне на проблемите, за да се неутрализира вредата от прекаления лаконизъм, който придава на статиите фрагментарен характер. Недоумение буди фактът, че в книгата си С. Хаджикосев помества две статии със сходно съдържание. Едната от тях - „Орфичност" и съвременност" - заслужава вни мание, защото на основата на богат илюс тративен материал се показват пораженията, които дилетантството и самоцелният професионализъм нанасят върху поезията. Интересът, който пробужда тази статия, обаче не се поддържа във втората - Мисли за младата" ни поезия", защото в нея няма нищо ново, а се преповтарят някои изводи от първата и дори има пасажи, засягащи автори, чието творчество е предмет на изследване в „Орфичност“ и съвременност.


Поезия, проза, критика от Симеон Хаджикосев

  • ПУБЛИКУВАНО НА :
    download: download

  • Summary
    В своята книга „Поезия, проза, критика" Симеон Хаджикосев засяга широк кръг проблеми. Заедно с интереса си към съвременната литература той обръща вни мание и на въпроси от нашата класика, като се опитва да допълни някои празноти в Литературната история и теория. Разнообразната проблематика, която занимава автора, прави много добро впечатление, защото е изява на богата култура. 146 Находчивостта и верният поглед на С. Хаджи косев върху литературния процес в миналото и сега подсказват, че това е един автор с възможности. Но неравностойното качество на статиите и рецензиите, поместени в книгата, които съдържат иначе интересни хрумвания и плодоносни идеи, показва, че С. Хаджикосев все още търси себе си и не е успял да открие най-подходящата фор ма, за да се изяви в такава степен, която напълно да съответствува на духовните му сили. Остава впечатлението, че авторът не може да се съсредоточи за по-дълго време върху отделен проблем и да го разработи в неговата пълнота. Пък и изборът на кратката статия или рецензии съвсем не под хожда на обемността на темите, които кри тикът подбира. Тесните рамки на изложе ние не дават възможност за по-голяма обхватност на проблема и за изчерпателност, а обратно - те заставят автора бегло да разглежда аргументите си по една или друга теза и да подчинява своето изследване на по-ограничени цели. Ето защо преценката за някои писатели той прави само върху впечатленията си от последната книга. Творчеството на М. Недялков се свързва изклю чително с темата за продължаващата революция. А силата на П. Цонев се търси в използуването на хумористичния или пря ко сатиричния детайл. Хаджикосев засяга такъв един голям въпрос, какъвто е въпросът за традицията и новаторството, и очертава елементите на новаторската литературна техника на писателите от средното поколение (Г. Мишев, В. Попов, Д. Вълев, Л. Дилов, Бл. Димитрова). Друг важен въпрос, на който търси отговор авторът на книгата, е съвре менното творческо светоусещане. Наблю денията му са ограничени само в рамките на две произведения от Ивайло Петров и Йордан Радичков. Макар че книгата носи заглавие „Поезия, проза, критика", въпросите на критиката са подценени. В центъра на авторовото внимание не стои сложната проблематика на съвременната литературна критика, коя то епризвана днес да бъде активен фактор в развитието на социалистическото изкуство, а се разглеждат само някои особености, свързани с публикации на Васил Колевски, Кръстьо Куюмджиев и Стоян Илиев. Авторът е трябвало да прояви по-голяма прецизност към материала в книгата, за да се преодолее тезисното поставяне на проблемите, за да се неутрализира вредата от прекаления лаконизъм, който придава на статиите фрагментарен характер. Недоумение буди фактът, че в книгата си С. Хаджикосев помества две статии със сходно съдържание. Едната от тях - „Орфичност" и съвременност" - заслужава вни мание, защото на основата на богат илюс тративен материал се показват пораженията, които дилетантството и самоцелният професионализъм нанасят върху поезията. Интересът, който пробужда тази статия, обаче не се поддържа във втората - Мисли за младата" ни поезия", защото в нея няма нищо ново, а се преповтарят някои изводи от първата и дори има пасажи, засягащи автори, чието творчество е предмет на изследване в „Орфичност“ и съвременност.