За самобитност на съвременната българска драматургия

Често в наши спорове за съвременната българска драма ние сме склонни да изпадаме в крайност. В моменти на добро настроение отправяме само похвали към нея, в лошо разположение на духа сипем укор след укор. Жестът на прекалената толерантност в такива случаи се превръща изведнъж в язвителна и остроумна злъчност. Ако се откажем обаче от парадоксите и едностранчивите аналогии с творчеството на най-големите днешни европейски драматурзи, ние не можем да не признаем няколко важни факта. Първо, след 9 септември 1944 г. в българската драматургия се извърши вътрешен взрив. Той дойде по линията на идеите, а това вече е сигурно доказателство за съществени промени в самото естество на драмата. Понеже драмата е действена история на обществото, тя не можеше да остане настрана от проблемите, които се поставяха с деветосептемврийската народна революция. Дори нещо повече. Тя се оказа в центъра на обществено-политическите борби, които решаваха съдбата и бъдещето на българския народ. В такъв смисъл тя се яви и продължение на основния дух на родната ни драматургия - на нейния обществен тонус и заангажираност. И все пак, тук трябва да се има предвид още едно обстоятелство. Че докато в поезията, белетристиката, живописта, дори и в театъра ние имахме ярки образци на идейно комунистическо изкуство - Смирненски, Вапцаров, Караславов, Жендов, Дановски - в драматургията върховете на социалния патос след Вазов се бележеха от изкуството на Яворов в края на десетте години и това на Ст. Л. Костов в тридесетте години. Сиреч, от творчеството, което не си поставяше за цел безкомпромисната и резул татна борба срещу буржоазния свят, по-точно, което не воюваше в името на най-прогресивния идеал на епохата. Единствен по-категоричен пример в тази насока е пиесата „Деветата вълна" на Вапцаров, но и тя за разлика от новаторските му комунистически стихотворения добросъвестно следва духовния строй на класическата Ибсенова линия в модерната драматургия.