Спомени за Николай Хрелков

Срещнах го за пръв път през есента на 1928 година. Потомъкът на Любен Каравелов тогава току-що се беше завърнал от чужбина, от емиграция. Висок, с малко приведена глава между асиметрично издигнатите му рамене, фигурата на този човек излъчваше не примиримост, доблестта на непреклонния. Когато той разговаряше спокойно, от погледа му струеше подкупваща детска доверчивост и доброта. Но случеше ли се да премине в полемика и да отстоява своята вяра в народа и неговото право на свобода и човешко ща стие, от очите му излитаха стрелите на революционното му убеждение. Жестът му беше ъгловат и драматичен, наситен с прикрит вътрешен трагизъм, сплетен с безгранично чувствие към бедните, към страдащите. Звучността на неговия глас носеше вълненията на благородното му сърце, поривите на неговите стремителни мисли, акцента на обаятелната му преданост на верен пролетарски син... Една клетвена преданост, която съзнателно и неотстъпно се осъществи с време в оня трагичен край на Николай Хрелков, който се пре върна в мярка за моралния му и политически ръст на гражданин-комунист.