Публикувана на
Free access
Summary
Преди двайсет години в Чехия се знаеше твърде малко за българската литература. По-старата генерация може би още си спомняше преводите на Вазови произведения (излезли в по-голямата си част към края на 19 век и преди Първата световна война), както и нещо от двайсетте и трийсетте години, когато е можело да се прочете нещо от Елин Пелин или Кирил Христов, чиито статии, стихотворения и разкази често се появяват в печата на чешки и немски по време на неговото пребиваване в Прага - по-късно читателите и критиката познаваха вече само няколко имена по разпилените отделни стихотворения из бъл гарската литература или забравени книги. Тези имена едва ли някой свързваше с конкретни творби. Нали и Ботев за чешкото културно общество между двете световни войни беше по-скоро само легендарен народноосвободителен герой, отколкото поет и публицист и от неговите произведения бяха известни тогава само няколко пъти препечатваното стихотво рение „Хаджи Димитър“ и статията „Смешен плач“. Пропадна стихосбирката на Багряна „Вечната и святата“ („Ta věčna a ta svatá“, 1931), архаизирана от превода до парнасистката поезия от края на 19 век, посрещна се без успех лошо преведеното „Хоро“ на Страшимиров („Svatebni rej“, 1928) - и обратно, в критиката намериха отклик стиховете на Люба Ка сърова, поетеса, напълно забравена в България. Сборът на представите за българската ли тература, с който се влизаше в четирийсетте години, беше нищожен. Освен обикнатото народно творчество, разказите на Елин Пелин, прозата на Йордан Йовков и малката книжка „Някога“ („Dávno", 1938) на Дора Габе в превод на Витезслав Незвал, родена от миговете на първото детско възприемане на големия непознат свят подобно на голяма част от Незваловото творчество, е трудно да се намери до 1944 г. друг пре вод от български, който да е някак по-дълбоко свързан с чешката литература. След освобождението на България и след освобождението година по-късно на Чехо словакия, бялото поле в познаването на българската литература излезе на повърхността твърде пластично и ясно.


Българската литература в Чехия през последните 20 години (1944 - 1964)

  • PUBLISHER
    Печатница на Държавното военно издателство при МНО
    Page range:
    105
    -
    117
    Page count
    13
    Language
    Български
    COUNT:
    ПУБЛИКУВАНО НА :
    download: download

  • Summary
    Преди двайсет години в Чехия се знаеше твърде малко за българската литература. По-старата генерация може би още си спомняше преводите на Вазови произведения (излезли в по-голямата си част към края на 19 век и преди Първата световна война), както и нещо от двайсетте и трийсетте години, когато е можело да се прочете нещо от Елин Пелин или Кирил Христов, чиито статии, стихотворения и разкази често се появяват в печата на чешки и немски по време на неговото пребиваване в Прага - по-късно читателите и критиката познаваха вече само няколко имена по разпилените отделни стихотворения из бъл гарската литература или забравени книги. Тези имена едва ли някой свързваше с конкретни творби. Нали и Ботев за чешкото културно общество между двете световни войни беше по-скоро само легендарен народноосвободителен герой, отколкото поет и публицист и от неговите произведения бяха известни тогава само няколко пъти препечатваното стихотво рение „Хаджи Димитър“ и статията „Смешен плач“. Пропадна стихосбирката на Багряна „Вечната и святата“ („Ta věčna a ta svatá“, 1931), архаизирана от превода до парнасистката поезия от края на 19 век, посрещна се без успех лошо преведеното „Хоро“ на Страшимиров („Svatebni rej“, 1928) - и обратно, в критиката намериха отклик стиховете на Люба Ка сърова, поетеса, напълно забравена в България. Сборът на представите за българската ли тература, с който се влизаше в четирийсетте години, беше нищожен. Освен обикнатото народно творчество, разказите на Елин Пелин, прозата на Йордан Йовков и малката книжка „Някога“ („Dávno", 1938) на Дора Габе в превод на Витезслав Незвал, родена от миговете на първото детско възприемане на големия непознат свят подобно на голяма част от Незваловото творчество, е трудно да се намери до 1944 г. друг пре вод от български, който да е някак по-дълбоко свързан с чешката литература. След освобождението на България и след освобождението година по-късно на Чехо словакия, бялото поле в познаването на българската литература излезе на повърхността твърде пластично и ясно.