Наследство, за което още повече ще се говори

Мисълта, че няма истински литературен историк, който да не е в същото време и критик, не води началото си от вчера и Въпреки това много често е пренебрегвана, оставяна в сянка. Това отношение особено е по вкуса на ония, които обичат да се връщат към „вечния спор - литературната критика наука ли е, изкуство ли, или тя щастливо обединява тия две духовни човешки дейности. Всъщност литературната история не познава и не признава разделянето на теоретика от историка - става дума за историка-творец и критика-творец - всеки от тях в различни аспекти върши едно и също: естетически преценява произведенията на словесното изкуство; единият борави предимно с произведения от настоящето, другият е ориентиран към миналото. Друг е въпросът доколко и как всеки постига това. Прекрасен, извънредно полезен пример в Това отношение представя литературното наследство на професор д-р Иван Д. Шишманов. Запознавайки се с това наследство, нашият съвременник навлиза в един идеен свят, дето истинското служене на науката по необикновен начин се съчетава с активна обществена дейност - втората е основа за правилното протичане на първата. Иван Шишманов еднакво е оригинален и значим и като изследвач на Възраждането, и като фолклорист, и като историк на западноевропейските литератури, и като критик. Може би за това спомага обстоятелството, че у него натрупването на разностранни и богати знания става върху основата на самобитен, роден талант на литератор. Ето защо издаването на литературно-критичен очерк за тоя наш голям учен в „Български писател" трябва да се отбележи като твърде навременно и полезно.