Йордан Йовков от Георги Цанев

Не е тайна за нашето литературознание, че акад. Георги Цанев е не само съвременник и приятел, но е и сред малцината литературни критици, който още от 1927 г. следи с нрав ствено удовлетворение творческото извися ване на Йордан Йовков като един от първомайсторите на краткия разказ в българската литература. Още приживе на разказвача той утвърждава в кратки рецензии художестве ното му своеобразие, неговия оригинален талант, романтико-реалистичния му поглед към жизнените събития и ярките му творчески превъплъщения, когато пресъздава хайдушките, бранните и мирните дни на нашия народ.. И равносметката е ясна и категорична: в продължение на повече от половин столетие Г. Цанев търси и открива възможност да сподели с читателя своите истини за творческия растеж, за поетиката, светогледа и художествените предпочитания на белетриста. В го дините, когато към художественото творчество, особено към драмите на Йовков, се гледа с известно пренебрежение, съзнателно се подценява цялото му творчество като на региона лен писател, обявява се за битоописател на довоенна Добруджа или се канонизира в рамките на социологичната критика, Г. Цанев остава последователен на себе си и пише своите утвърдителни рецензии, кратки етюди или по-разгърнати статии и студии за художествената специфика, за неповторимото и самобитно дело на Йордан Йовков. Събрани в наше време в отделна книга, литературнокритическите фрагменти на Г. Ца нев, получили нов аранжимент, очертават границите на едно истинско монографично произведение, макар в този си вид да не зася га цялата проблематика и да не изчерпва поредицата от въпроси, свързани с творческата еволюция и противоречивата съдба на прозорливия белетрист. По-частични са и докосванията до „Чифликът край границата", „Песента на колелетата“, „Милионерът", „Боряна" и др. Но тези бели петна" никак не са попречили на критика да сключи вярно художествените координати и да разкрие духовния портрет и интелектуалното влечение на Йовков към общочовешките теми, към старопланинската и добруджанската действителност, към фолклорните традиции или към историче 158 ската съдба на народа ни, дълго търсил свое битие и труден брод към бъдещето... Ако хронологично подредим работите, включени в книгата, ще установим, че още на времето е дадена правдива оценка и точно са анализирани „Старопланинските легенди" - 1917; Жетварят" - 1930; „Вечери в Антимовския хан" - 1932; „Женско сърце" - 1935; „Ако можеха да говорят" - 1937, и то още когато Йовков е жив... А след неговата смърт Г. Цанев публикува по-обобща ващите си наблюдения - „Йовков ще живее в своето голямо художествено дело" - 1937; „Творчеството е мъка" - 1938; „Последното творение на Йовков" - 1938; „Добруджа в творенията на Йовков" - 1940; „Майстор на разказа" - 1955; „Из моите срещи и разго вори с Йовков" - 1970; „Нравственият патос в творчеството на Йовков" - 1977 и накрая - „Хуманизмът на Йордан Йовков" – 1979…