Основни етапи и течения в развитието на българската литература през Възраждането

С термина „Българско Възраждане“ е прието да означаваме епохата, в коя то протича развитието на народа ни от втората половина на XVIIIв. и по-точно от 1762г., когато Паисий Хилендарски се изявява в него със своята „История славянобългарска“, до Руско-турската война от 1877-1878г., когато в резултат на тая война приключва почти 500-годишното османско владичество в една голяма част от земята ни. Може ли да се смята терминът сполучлив? Днес се чувствува едно разколебаване в неговата целесъобразност. Мисля обаче, че онези, които са го въвели, са имали основание да направят това, изхождайки от нарастващи нови явления в развитието на българския народ, наблюдавайки едно, пробуждане" на народа ни от вековния „робски сън", имайки пред вид повишаването на неговото народностно съзнание. В същност те са забелязали изявите на един процес - формирането на българската нация, който най-вече определя характера на епохата. Формиращата се нация извиква на живот нови задачи и цели: отпор срещу опитите за денационализация на българския народ, създаване на български литературен, т. е. национален език, развитие на българска национална култура, организиране на българска националноосвободителна борба. От марксистка гледна точка също е оправдано да говорим за „Българско Възраждане" през тоя период. Тук трябва да се вземе под внимание развитието на нови, капиталистически отношения в недрата на феодалния строй. Започва нарастваща „криза" за османския феодализъм, която след време ще доведе до замяната му с по-прогресивния капитализъм и до рухването на средновековната Османска империя. Вярно е, че в ново време ние заговорихме за известно ренесансово и за значително бароково развитие в предшествуващите развойни епохи, но не бихме могли да поставим началото на големия процес на Възраждането, който води до съвременните форми на живот, в едно по-ранно време. Както е известно, за по-ранната „пробуда" на българския народ ние въведохме термина „Българско Предвъзраждане", който е достатъчен за нея. Въпреки специфичните си черти Българското Възраждане представя по същество процес, който е сходен с Възраждането на другите европейски страни. То не само протича при действието на закономерностите, при които протича и Възраждането на другите европейски страни, но е част от общия процес на разлагане на стария обществен ред, прояден от дълбоки противоречия, и на възход на силите, изграждащи нов тип общество. Има и своите титани, които ни спомнят за титаните на Възраждането, за които говори Енгелс. Такива са: Паисий Хилендарски, Софроний Врачански, Петър Берон, Васил Априлов, 29 Неофит Бозвели, Неофит Рилски, Г. С. Раковски, Петко Р. Славейков, Братя Миладинови, Любен Каравелов, Васил Левски, Христо Ботев, Георги Бенковски.