Двете музи на критиката

Бъдещият историк на литературната ни критика ще изпита особени затруднения, когато реши да обособи раздел „есеистична“ критика. Защото малко са критиците, които не са се поддавали на изкушението поне веднъж да заменят строгия научен анализ с по-свободното, образно-емоционално интерпретиране на литературните факти и явления. От друга страна, и сред най-артистично настроените критици се намират любопитни към студената апаратура на рационалната „дисекция". Така че трудно ще бъде да се сложи твърда разграничителна линия между „есеистична“ и „академична“ критика. Още повече, че ние нямаме мисленето за традиция и школи в тази насока. И все пак, ако трябва да избегнем хетеронимията и методологическия компромис в периодизацията и класификацията на оценъчното изкуство, ние ще намерим най-сигурна опора в оная критическа „тройка“, която стои найблизо до представата ни за едно направление, за една школа: Здравко Петров, Кръстьо Куюмджиев, Тончо Жечев. Тази „литературна задруга“ по думите на акад. П. Зарев „преобрази атмосферата, подтикна търсенето, повиши духовността" и заедно с Минко Николов, Ефрем Каранфилов, Цветан Стоянов, Симеон Султанов и др. даде първия тласък на критическото обновление след Априлския пленум. „Тройката“, за която става дума, има безспорен принос за възвръщането на доверието и вкуса към критиката, за възстановяване на авторитета сред широката публика. И винаги когато речем да портретуваме един от критическата „триада“, ще се чувствуваме задължени да съотнесем чертите му към останалите, ще изпитваме усещането, че сме нарушили една компактна цялост, й че сме откъснали част от това органично триединство. И ще откриваме общност там, където различията са така явни, ще намираме общо там, където контрастите са непримирими... Здравко Петров е своеобразен център на тройката, нейна „точка на симетрията“. В него се събират и пречупват най-характерни линии на новото есеистично начало в критиката, изкристализират и достигат крайностите на проявлението чертите на критическия артистизъм. Още с първите си литературни портрети Здравко Петров извежда на преден план встъпителната емоционално-пластична характеристика. Ето как започва например един от портретите на Смирненски - найранният за критика: ... Мил юноша по риза, с артистично отпусната връзка езастанал в замислената поза на млад мъдрец. Над високото умно чело са разпиляни черните му коси. Мъчно е да се откъснеш от топлата приветливост на неговия поглед, от маслинения отблясък на очите му. . .“"