Наблюдения върху поетиката на Атанас Далчев

Втората книга на Атанас Далчев разкрива нов етап от съпротивата му срещу методологията на символистическата естетика. Поетът успява да надрасне мисълта за застиналото време, обричащо на неуспех всяко човешко усилие, и да се потопи в красотата на зримите неща: радостта от дъжда, от деня, който изгрява, от възможността да се наслаждаваш на урбанистичната гледка, на трамвайните релси, на фирмите, на горящата лампа, да спи между „цъфнали гранки", да броди из улиците с „песен стара на уста", да жадува за изгубената пролет, която слиза „по белите тополи", / по листния бряст“, да се молиш за простота и Детска невинност. В предишните стихотворения изповедните интонации се разкриват с помощта на лирическия сюжет, носещ позната символика: стихът е освободен от ярки сравнения, от необичайни, парадоксални с оглед на нашата литературна традиция образи, от подчертано емоционални връзки между мисъл и предметна асоциация. Най-ярко впечатление оставя начинът, по който въ трешното чувство се изразява чрез повествованието, чрез изложението на дадена история от живота на човека. В новите си стихотворения Далчев подчертава и образа-метафора, сетивната му пълноценност, благодарение на която абстрактността на философската теза се преодолява, побеждава автентичността на картината, документалността на жизненото възприятие. От друга страна, в съгласие с идеята да се откриват въ трешни връзки в действителността Далчев използува метафората като средство за ново сцепление на фактите от живота. Той не си позволява да строи далечни мостове между понятията и техните образни еквиваленти: в това отношение иска да постигне по-определена сетивна непосредственост на своето изображение. При него въпреки набелязаните тенденции основно си остава не откритието на „етажи" в художествената комуникация на образните внушения, а реализирането на една определена, ясна и класически уточнена мисъл, но с възстановения език на живото чувствено общуване. Тази мисъл е, че на пълната власт на нищото, на смъртта, трябва да се противопоставят живото всекидневие, предметната красота, неореалистичният декор, простите и естествени връзки между хо ра и вещи. Пътешествието към всекидневието на големия град, към неговата атмосфера и среда не е безкористно, а е продиктувано от концепцията за самотния човек в буржоазното общество, отчужден и угрижен, чието спасение трябва да се дири в простите и естествени радости на битието. Преди в Далчевата лирика са съще ствували само личността и видението на смъртта, сега между техните полюси се помества жизнено богатство, а това придава самочувствие и стойност на от делната, откъсната от природата личност.