Тодор Стойчев

Васил Воденичарски е от най-младата революционна смяна писатели, калили своето перо в жестоките битки с фашизма по време на Втората световна война. Той не дочака победоносния Девети септември и могъщия устрем на трудовия народ в строителството на социализма, но ни остави художествени произведения с несломима вяра в комунистическото бъдеще на Бълга рия, с безгранична любов към великия Съветски съюз, комуто историята повери ролята на знаменосец на човешкия прогрес. Той ни остави преди всичко един блестящ пример на патриот и творец, на мечтател-оптимист и комунист-боец в името на свободата и щастието на трудовите хора. Този пример на най-висш идеализъм и хуманизъм, на героична саможертва пронизва органически както неговото творчество, така и краткия му бурен жизнен път. Воденичарски бе писател на революционната мисъл и на революционното действие, непримирим към всякаква литературна съзерцателност и абстрактна нравствена проповед. Неговите герои са решителни и смели хора - работници, селяни, студенти, учители, в чиито души пламти буйният огън на комунистическата правда. Те служат на една велика идея и са безстрашни ивсеотдайни нейни носители и внедрители. В репортажа „През равнината" тримата селски Младежи слагат ръка върху ръка и произнасят тържествено думите: „Заклеваме се, че никоя земна, ни небесна сила не ще ни отклони от пътя: да обичаме своята земя, да служим на своя народ, да умрем за тяхното щастие." С цялата своя революционна дейност Воденичарски ни убеждава, че не само създава литературни герои, но сам живее в породилата ги обществена среда, носи високо техните идеали и влиза в решителни и остри схватки с класовия враг. И тъкмо в това единство на писателя и граж данина се корени силата и обаянието на неговото творчество. Той не пишеше, за да поучава другите, стоейки настрана от борбата, а създаваше художествени произведения в процеса на самата борба, в хода и в пламъка на тази борба. И затова те винаги ще носят печата на найдействените, най-вълнуващите художествени творби на социалистическия реализъм. Васил Воденичарски изпитва силата и красотата на художествената литература още като ученик в прогимназията на с. Хайредин, когато се запознава с произведенията на Ботев, Вазов, Елин Пелин, Пенчо Славейков, Христо Смирненски, Яворов и други писатели. А в гимназията на гр. Оряхово неговите интереси към литературата нарастват до такава степен, че той сам прави първите си опити като поет. Ранните му стихове почти не са запазени, тъй като те са само пре ходна форма към белетристиката и по-специално към репортажа и разказа. В студентския пе риод на своята дейност Воденичарски се утвърждава вече като млад пролетарски писател с ярко изразена творческа индивидуалност, създаващ за кратък период значително по количество творчество. Излизат от печат неговите репортажи „Равнината тръпне“ (1939), „Искри“ (1940) и „Земя и хляб" (1940), в които главният герой етрудовата селска и студентска младеж, воюваща смело против жестоката и безчовечна класово-експлоататорска система.

Едно кратко познанство с акад. Александър Теодоров-Балан, датиращо от края на 30-те години и продължило с известни интервали на прекъсване до 1959 г., ме заставя да запозная читателя накратко с жизнения му и научен опит, като споделя някои лични впечатления от неговата богата езиково-литературна дейност, която е очаровала много интелектуалци със своята новаторско-творческа и революционно-преобразователна същност. Данните за тази кратка уводна част са почерпани главно от неиздадената „Книга за мене си (Автобиографически спомени и бележки)"*, която Балан пише в навечерието на своята 75- годишнина, а по-късно доработва и преписва в 1952 г., когато е вече на 93 години. Александър Теодоров-Балан е роден в с. Кубей на 14 октомври 1859 г. Това селище, както пише той, е отстояло на 16 километра от Болград (тогава под румънска власт) и се е намирало в руската част на Бесарабия. Тази територия след Първата световна война става румънска, а от 1941 г. - руска, каквато е била до края на Кримската война (1856). Бащата на Ал. Т.-Балан - Стоян Балан - произхожда от многочелядния род Балачски. Той записва своя син Александър в местното училище, където обучението му поема учителят Рашков, комуто дължа - пише Балан - много благодарности: мъж благ, с високо чело, хубави черти и крайно услужлив" (с. 77). Като отчита ученолюбието на своя ученик, Рашков съдействува Ал. Т.-Балан да продължи учението си в Комрат, град с около 10 000 жители, къ дето той постъпва в т. нар. „Висше Бесарабско-българско централно училище". Тук той е сти пендиант (препоръчан от Рашков) със 70 рубли годишно. Негови съученици са Манастирли, Караган, Гребенча, Казанасмас, Касъм, Килчик, Чолак, Чобан, Митител, Бояджи, Кованджи и др. А между учителите си той споменава Диамандиев, Петър Оджаков, Николай Карамфилов и отец Феодор Златов. Макар училището да се е наричало „бесарабско-българско", в него не на български език. ce e преподавало През 1872 г. Балан е приет във втори клас на Болградската гимназия, наричана „Цент рално училище". Негови учители са Васил Стоянов от Жеравна, Киряк Цанков, преподаващ немски език, Богдан Горанов от Карлово (роднина на Евлоги Георгиев), а учител по латински език е директорът на гимназията Павел Теодорович, завършил в Москва. След шест го дини Балан тръгва от Болград за София, която по това време е с руска администрация (1878- 1879), където е назначен за секретар на съда. През 1879 г. започва периодът на неговите петгодишни специализации. Най-напред той се установява в Прага и изучава славянска филология при професорите Мартин Хатала и Ян Гебауер, а през 1882-1884 г., по предложение на Константин Иречек, слуша лекции по славистика в Лайпциг и изучава гръцки, латински и немски език. Престоят му тук е напълно успе шен и се увенчава със защита на докторат.