Николай Лилиев

Чехов израства сред многобройна дребнобуржоазна челяд. По това време - 80-те години - реакцията в Русия празнува своето тържество. Наистина той е далече от тогавашното революционно движение, но не свързва нито себе си, нито творчеството си с идеите на либерали или на народници. Мечтае за разумен живот, макар сам да не знае пътя, по който се стига до тоя живот - и критикува, понякога доста безжалостно, за ради тяхната откъснатост от света, своите герои. „Не се съмнявам, пише той, че заниманията ми с медицинската наука са имали сериозно въздействие върху моята дейност; те значително раздвижиха областта на моите наблюдения, обогатиха познанията ми, истинската цена на които за мене, като писател, може да разбере само оня, който сам е лекар... Запознаването ми с естествените науки, с научния метод, винаги ме е държало на стража, и аз се мъчех, когато бе възможно, да се съобразявам, с научните данни, а когато бе невъзможно, предпочитах да не пиша никак. На Младини пред погледа на бъдещия писател не се мярка никакво призвание“ - той не мечтае за слава. Мисли, че литературната работа е съв местима с университетските занимания. „Както репортерите пишат своите очерци за избухнал пожар, така и аз пишех - отбелязва той - своите разкази : машинално, полусъзнателно, не мислех никак нито за читателя, нито за себе си."

Най-силно се проявява в представените пиеси за конкурса, уреден по случай стогодишнината на , неуме нието на авторите да пишат драматически произведения, - отдето може да се заключи, че в конкурса не са взели участие известни български писатели. Налице е безпомощността, придружена с неизбежните подслушвания, които се срещат и движат действието едва ли не на всяка представена пиеса. Никаква грамотност не личи в повечето от тия произведе ния. Идеята им изобщо не намира убедително разрешение; сюжетът им е лошо разказан, макар и съвременен: - за живота на нашето село днес - кооперирано или не - подбалканско, тракийско или странджанско, не е ли все едно; за живота на индустриализирания град след национализирането. Действуващите лица не са живи хора. Най-често техният словесен речник се свежда до думи като „изфукал“, „терсене“, „шашма“, „кандардиса", хойка"; ремарките - до стереотипните: в момента влиза Х“, „в момента излиза Z", „в момента свири сирена“. Действуващите лица се движат произволно: влизат, излизат - по желанието на автора; произнасят реплики, които не са по-щастливи от случайно отронената: „Младостта отмина, красотата увяхна... Но дерзай!"