Николай Федоренко

Корените на поезията на българския народ идват от дълбочината на вековете. Те са расли, преплетени с поетическото творчество на другите народи, на цялото човечество. В много отношения природата на тези корени е единна у руския и у българския народ. Така е било в миналото, така е и днес. Но всички те са във веригата на времето. Всяка епоха е стъпало към бъдещето. Литературата се развива по пътищата на съсредоточеното осмисляне на явленията от действителността, съпоставени с дълбочинните явления на културата и науката. И в това с необикновена острота се открива творческото начало на най-добрите традиции за художествено осмисляне на типичното в живота, устремеността към бъдещето. Не без причина съществува изразът, че човек е длъжен да посади и отгледа поне едно дърво в своя живот, за да затвърди и укрепи онези корени, чрез които е свързан с родната земя. В това е вярата на човека в утрешния ден, която го заставя да мисли не само за насъщ ния хляб, но и за бъдещето. Посаждайки дърво, човекът като че ли казза: може би няма да ми се удаде да събирам реколта от него, но ще дойдат да ме сменят други и те ще вкусят сладките плодове. Природата на поетичния талант е винаги необикновена, пълна със своеобразие. Привлича свежестта при възприемането на живота, свежестта в предаването душевното състояние на човека, която усещаш благодарение на худож ника на словото. Истинската литература е неделима от възникването на новото в природата и обществото. Поезията, ако това евисшият израз на словото, винаги съдържа в себе си известна тайнственост - свое собствено, единствено видение, нещо ново и неповторимо. Със стиховете на съвременния български поет Евтим Евтимов, чието творчество е озарено от ярък поетичен талант, ми се случи да се запозная за пръв път в планинското градче Банско, скътано в самото подножие на Пирин. На родната земя на великия поет Никола Вапцаров, родил се с вик по сянката на Пирин и загинал от ръцете на фашистките палачи с революционна песен на уста. Нався къде се извисяват причудливо гигантски скали. Лъкатушат пътища, които хората прокарват сред вечните планини. Евтим Евтимов произхожда от този планински край, където снежните върхове на Пирин се съединяват със скалистата верига на най-високата българска планина - Рила. Според думите на древния поет това е кът от Алпите, хвърлен в сърцевината на Балканския полуостров. Тези изумителни места са възпети някога от Овидий в неговите „Метаморфози". За тях е писано много.

Това малко есе предлага размисли за изкуството на словото, за високото призвание и дълга на писателя, за книгите и техните съдби в далечното минало и днес. Вече години наред поетичното творчество на най-древния китайски поет Цюй Юан (III—IV в. пр. н. е.) постоянно ангажира вниманието ми. Нека припомня, че тъкмо с името на този поет се определя появата на индивидуалното художествено творчество в Китай - плод на фолклорното словесно изкуство. Винаги ме е вълнувал въпросът, кои са причините за възникването и развитието на личното начало в поетичното творчество, както и какъв е характерът взаимните връзки между индивидуалната поезия и народното творчество. на Другото, което винаги е поддържало у мен постоянния интерес, е също и съотношението между реалното и измисленото, между действителното и фантастичното в поезията на Цюй Юан. При него жизнената правда винаги е съ пътствувана от художествената условност и е в органична връзка с нея. Така в прочутата си елегия „Ли сао“ („Скръбта на изгнаника") поетът ни разказва как напоил коня дракон в езеро, в което всяка сутрин се къпе слънцето, завързал поводите за приказното дърво Фусан, зад което пък, казват, че слънцето укрива, и тръгнал да поскита сред облаците: