Пенчо Данчев

Орлин Василев започва литературната си дейност през 1926 година, непосредствено след Септемврийското въстание и след кървавите априлски събития през 1925 година. Тези важни събития в новата ни политическа история, както и следреволюционната атмосфера у нас, слагат дълбок отпечатък върху творчеството на талантливия, граждански отзивчив писател. Девети септември 1944 година завари Орлин Василев като широко популярен, обичан и търсен от народните читатели автор на романи, повести, разкази и на една драма. Измежду най-значителното в творчеството му до Девети септември безспорно трябва да се отнесат романите му „Бялата пътека“, „Хайдутин майка не храни“, повестта „Дивата гора" и голям брой разкази. Верен ученик на нашата напредничава реалистична литература от миналото, горещ поклонник на великата руска класическа литература, Орлин Василев създаде редица произведения, които му отреждат едно от първите места в съвременната ни белетристика. Характерна за творческия метод на писателя е неговата склонност към широко философско обобщение на художествено възсъздаваните събития на живота, както инеговата активна, неспокойна намеса в най-трудните, вълнуващи широк кръг читатели идейно-нравствени проблеми, които той поставя и разрешава в произведенията си. Не само произведенията му на съвременни теми, но и тези, които пресъздават художествено събития из далечното минало, какъвто е например романът „Хайдутин майка не храни", по своята проблематика са също така много актуални, звучат съвременно.

Повишеният интерес към въпросите на реализма и свързаните с тях въпроси на художествения метод изобщо, както и на взаимоотношенията между художествен метод и стил беше най-важната причина, за да се състои голямата дискусия за реа лизма в Москва през 1957 година. Тази дискусия от своя страна послужи като нов силен тласък за нови разисквания, статии и разговори в тази интересна област. Активизирането на марксистко-ленинската естетика, литературна теория и критика в областта на художествения метод и специално в областта на реализма са наложи през последните години и поради усилията на реакционните западни теоретици и критици на литературата и изкуството, както и на техните активни помощници ревизионистите да се подкопаят теоретическите основи на реалистичния метод и да се дискредитира литературата на реализма. След редица дискусии и престрелки на международния теоретичен и критически фронт днес енапълно ясно, че усилията на реакционерите и ревизионистите да развенчаят изкуството на реализма и неговата теория останаха напразни. Както великото изкуство на реализма с неговия съвременен приемник социалистическия реализъм, така и теорията на реализма и социалистическия реализъм си остават непоклатими. Това, разбира се, в никакъв случай не трябва да означава подценяване на подривната роля на буржоазната и ревизионистична естетика и на борбата срещу тях. Не трябва да се забравя, че борбата за защита на позициите на реализма беше и си остава най-важния и отговорен сектор от борбата на естетическия фронт, защото става въпрос не за друго, а за съдбата на онова изкуство, което по самата си същност е в състояние да оказва най-силно идейно-прогресивно въздействие, да участвува най-резултатно както в революционната борба срещу порочния свят на капитализма, така и в изграждането на новото социалистическо и комунистическо общество. Като се има предвид всичко това, трябва да се подчертае, че задълбоченото изясняване на въпросите за художествения метод и специално за художествения реалистичен метод не само че не е приключено, но напротив - то сега трябва да се разгърне с богатството на всичките средства, с които разполага съвременната наша марксистко-ленинска естетика и изобщо марксическа идеология.

Едни неудържимо го хвалят, други почти го отричат, трети недоверчиво се въздържат. Много от основанията за такова противоречиво отношение се съдържат в самата поезия на Любомир Левчев. Ето, пред мен е първата стихосбирка на Младия поет - "Звездите са мои". "Звез дите са мои“, „Сила", за чест. и слава", Песен за Гарсия Лорка", "Октомврийски стихове", Песен за мен" - това са споЛуките. Изреждам тези няколко заглавия, а в мен се надигат възражения. Веднага Искам да направя уговорки. А в други стихотворения личи такава неопитност! Слаба е още властта на младия поет над словото! Някои места в книгата му са просто една непохватна проза. Истински оригиналното току се преплита с капризните му опити да върви с краката нагоре. Това е така и то дразни. И оня, който не се вгледа проникновено в облика на Лирическия герой на поета, който не се вслуша внимателно в гласа му, толкова често заглушаван от излишни шумове, така и ще си остане с раздразнението. Книжката на Любомир Левчев има посложна характеристика, отколкото може да се стори на пръв поглед. Недостатъци има много, но онова, което е хубаво в стиховете му, то е особено хубаво, симптоматично хубаво, ако мога така да се изразя - перспективно хубаво. Втората стихосбирка - Завинаги" още по-категорично утвърди впечатлението за един оригинален, интересен глас в мла дата ни поезия. Утвърди впечатлението и за някои, ставащи вече органически слабости в Творчеството на Левчев. Да започнем отначало. Четем програмното стихотворение Звездите са мои". Нашият слух етака непривикнал към тези Дързости. Какво настоятелно увещаване, че звездите били негови! Неволно ни се иска да усмирим неудържимия поетически космонавт. По-скромно, млади човече! Не може ли по-тихо,