Венцеслава Бехиньова

Въпросът за проявите на барока в българската литература може да се разглежда единствено във връзка с проявите на литературния барок въобще в славянската православна област. Затова сравнително най-лесно е да се установи характерът на българската историография от края на 18 и началото на 19 век. Самата историография на православните славяни всъщност предлага достатъчно богат материал за сравнение с българската историография.

За барока в изобразителните изкуства и литературата на славянските източноправославни страни в последно време се пише повече, отколкото досега. Тук засягаме само въпроса за литературата, като се спираме на излязлата неотдавна представителна книга на Милорад Павич „Историја српске књижевности барокног доба (XVII и XVIII в.)“. Белград, 1970. 528 с., в която богато са използувани цитати от художествената и научната литература, както и образци на художествено оформление на книги от втората половина на XVII и от XVIII в., приложени като илюстрации. Макар че авторът подробно разглежда само сръб ската литература, той често си служи със сравнения от дубровнишката и хърватската литература, полския и украинския барок и т. н., тъй като взаимоотноше нията между славянските народи по това време са били вече доста широки и не се ограничават само между близки в езиково отношение народи или само в определени конфесионални граници. Ако сега във връзка с въпроса за българския литературен барок отново засягаме малко разглежданата досега литература на българите-католици, ние, имайки пред вид посочените взаимоотношения и връзки, се надяваме, че тази литература не ще остане без всестранен анализ - какъвто тук не правим - и мя стото и в литературното развитие на България ще бъде изяснено всестранно. Повечето литературни паметници, останали от католическото духовенство, както и въобще по-голямата част от средновековната книжнина нямат характер на художествена литература, а са по-скоро религиозна книжнина и документи за историята на католицизма в България и на неговите дейци. Тази документална литература - и освен това религиозна - е много интересна, тъй като дава не само ценна фактологическа информация, но и изразява настроенията на своите автори. Документите за историята на България от XVII в. са много повече от тези за първите два века на турското робство. Повечето документи, свързани с дей ността на българските католически духовници, са отдавна издадени и дейността на по-изтъкнатите от тях е изяснена в редица исторически изследвания. Но въпреки това официалните и полуофициалните писма, записите на дипломатическите речи, обръщения към владетели, доклади от пътуванията и други подобни имат стойност не само като документи, но и като литературен материал. Със своя стил и идейни черти те издават връзката си с идеите и художествените направления на времето. От гледна точка на стила те не бива да се разглеждат като оригинални и единствени прояви на отделни автори, а преди всичко като резултат от мисленето и стила на цялата епоха.