Божидар Божилов

Александър Геров започна да пише не така, както почват повечето млади поети. Една от първите му творби, която се появи в ученическото списание „Българска реч" - стихотворението „Приятел", беше сякаш творба на зрял автор. Поетът, тогава още ученик в гимназията, показа в „Приятел" прецизно владеене на формата, силна, точна образност, сгъстено чувство, уме ние да композира. Този наш поет ми напомня на пианист, който от първото си появяване на подиума, от първото докосване на клавишите с пръсти владее майсторството. Геров не е лирик в общоприетия смисъл на тази дума. Защото не чувството, а мисълта играе у него първенству ваща роля. Но това съвсем не значи, че Той е умозрителен, тромав автор. Мисълта у него се носи на крилата на силното чув ство, на напрегнатото вълнение. Ето защо той не премина характерния за повечето млади поети период на творческо подражание. Самобитният характер на таланта му още от първите съприкосновения с хартията развърна пред нас един офор- мен, завършен поет, който по-сетне слезе за няколко години под нивото, с което за почна. Затова пък по отношение на въл нението творчеството му представлява една многоактна драма, пълна с най-неочаквани обрати на действието, разкъсана от противоречия, трудно, мъчително во- деща читателя към спокойствието и мъдростта на последните стихотворения от „Най-хубавото".

Статията ми носи това заглавие, а не да кажем заглавието „Втората световна война в някои лирически творби“, понеже събитията, потикнали гражданската доблест на нашите поети Младен Исаев, Никола Вапцаров, Богомил Райнов, Христо Радевски и Александър Геров, намерили място в книгите им „Човешка песен“, „Моторни песни“, „Стихотворения", „Въздух недостигаше“ и „Ние-хората", се ограничават с подготовката и началото на войната, избухнала на 1 септември 1939 година. Неколцина от споменатите автори продължиха да пишат за войната и по-късно, а Младен Исаев особено плодовито се откликна на нейния последен етап - Отечествената война. Предмет на моето изследване ще бъде обаче само посоченият вече ограничен период. Това правя не заради практическо удобство. Стихотворенията, писани в подготвителния етап на войната и през тревожните дни на самата война и издадени тогава, или писани тогава и издадени по-късно поради цензурни съображения, са войници от един и същ полк, обединени са не само тематично, но и по сродността на преживяванията и мечтите, на мъката и мъжеството, извикали ги на живот.

По основната си насоченост нашата поезия е била предимно реалистична. Следвайки традиционните линии на развитие, линии, дълбоко демократични и с активно отношение към събитията, тя дори и когато е попадала за известен исторически период под влиянието на такива школи като символизма например, пак не загубва, погледната в цялост, връзката си с действителността, взета, разбира се, в широкия смисъл на думата. Но особено определено и вече с нови цели и задачи се отстоява прсгресивната линия в поезията ни с възникването на социалистическореалистичната ни литература. Тя се противопостави рязко и определено на антиреалистичните и упадъчни течения у нас. Нейната тематика изви раше из живота, из борбите на работническата класа и на народа. Затова няма нищо чудно, че едно такова епохално събитие като Великата октомврийска социалистическа революция отекна скоро след извършването и в строфи, написани на български език.