Живот-епопея

Преди петдесет години, в деня на смъртта на Лев Толстой, аз написах статия, която определяше моето отношение и преклонение пред живота и делото на великия писател. И тогава, както и днес, Толстой е за мене поет и художник, велик изобразител на човешката душа, тълкувател на събитията и историята, тънък описвач на природата. Неговите романи от онова време, се казва в статията, „са епопеи, също тъй безсмъртни, както поемите на слепия Теосец". В творчеството на Толстой от начало до край виждаме една, велика любеща душа, която се топи от мъка за страданията на бедния земен жител - онеправдания човек“. В статията се казва: „Един утешител имаше човешкият род - това бе Толстой. С неговата смърт като че се събори някаква стара висока планина, която ни пазеше от студените ветрове и снежни бури на епохата“. Когато четем романите, повестите, разказите на Толстой, имаме чувството, че под нас бушува бурният океан на живота, който той обуздава като някакъв всесилен магесник. През целия си дълъг живот Толстой се бори за истината, която Другите потулват, против власт, обществено мнение, черковен фанатизъм, царизъм, тъй че истината, която той разкрива, се оказва по-силна от всичко. Въпросите за изкуството владееха мислите на Толстой от ранните до последните години на живота му. Той отхвърляше идеята за изкуството като метафизична игра на красотата, тайнствено божествено откровение и вдъхновение, като средство за наслада - той смяташе изкуството път за сближението на хората, на човечеството, обединявайки човешките души в общи чувства и стремежи.