Димчо Дебелянов в оценките на съвременниците си

Приживе Димчо Дебелянов остава неразбран и неоценен. Единствен литературният критик Иван Радославов го споменава с положителна оценка в обзорните си статии: „Литературната страница на „Смях" и „Градът", публикувани в сп. „Наш живот" на Антон Страшимиров. „Димчо умря непризнат - пише неговият верен приятел Йордан Мечкаров. - Никой от големите ни поети и критици не му обръщаше внимание. До смъртта му никой не написа статия за него."1 B същия дух е изказването на Николай Райнов в неговото „Слово за поета, прочетено на писателското утро, посветено на Димчо": „Тогава кръгът около д-р Кръстев се смяташе, че има един вид патент за книжно творчество, и редакторът на „Мисъл" беше получил, кой знае как и кой знае от кого, правото да увенчава и развенчава поети. Освен Кръстева, Яворова, Пенчо Славейков и Петка Тодоров (като не се смятат епигоните им) по цяла България нямаше ни кръжоци, ни поети, ни разказвачи, ни драматурзи Димчо го беше яд на тяхната олимпийшина, макар че ценеше дарбите на Яворов и Пенчо Славей ков и често декламираше техни стихотворения. Веднъж ни каза, че чул нещо лошо за себе си. Под вързачов занесъл „на олимпийците“ Димчови стихотворения да ги прочетат и поместят нещо в списа нието, ако им допадне. Но един от тях - не е важно кой, - като прочел името „Димчо Дебелянов", рекъл, без да погледне самите стихове: „От човек с такова име не може да излезе поет. „Димчо" - туй е съвсем детинско, а щом е и Дебелянов - сигурно и стиховете му ще бъдат дебелашки. Приберете си ги, г-н Подвързачов. За разлика от Пенчо Славейков и д-р Кръстев П. К. Яворов е открил таланта на Дебелянов още в първите му стихотворни прояви в печата и му едавал висока оценка - затова свидетелствуват редица негови съвременници в спомените си, а по повод на поемата „Легенда за разблудната царкиня Яворов изразява възторга си: „Този младеж ще надмине всички ни, " В спомена си „Яворов за двама свои съвременници" Стилиян Чилингиров пише: „В литературен разговор стана дума за друг също тъй известен млад писател. Повод ни дадоха стихотворенията в послед ните книжки на списанията, някои от които - поместени в „Българска сбирка“ и „Просвета", бяха минали през мои ръце, като ато близък до редакциите. Яворов харесваше едни, а други не. Но всички смяташе за надеждни опити да се превъзмогнат трудностите на нашия език, още недостатъчно податлив за капри зите на ритмичната реч. От всички тия опити той рязко и подчертано отдели стихотворенията на Димчо Дебелянов. Допадаше му много не само изискаността на формата, в която виждаше наченките на една стихотворна виртуозност, но и особената интимна топло з на чувствата, предадени чрез жива и естествена образност, нещо необичайно за мнозина, ако не и за всички от младите ни поети. И смяташе, че ако върви по тоя път, Дебелянов действително ще остави едно име истинска гордост за нашата поезия. Тия преценки на Яворов ми направиха силно впечатление. Като знаех колко скъп беше на похвала други и колко малко работи му допадаха, с някои от които обичаше да се издява, дори да ги облива със злъч, аз без да ща го запитах: за - Яворе, не преувеличаваш ли? Не говорят ли вместо тебе някакви непознати на мене лични сим патии и връзки? - Той повдигна глава, изгледа ме и като попримигна няколко пъти, додаде: - Говоря само истината. Ще я потвърди бъдещето. Вярвай ми, вярвай ми, братко мой.