Времето - начин на употреба в съвременния западен роман

Може би най-поразителното в съвременния роман - навлязъл в нова област на естетически възможности - е радикалното пренебрегване на редица „осветени" от тра дицията литературни канони: класическата строгост на сюжета се разпада в хаотичен ансамбъл от психологически състояния, в комплекс от мотиви; увличащата интрига се удавя в поредица от статични положения, монотонност на детайли и обилие от ве щи, а героите - ключова фигура в повествователната структура, - лишени от конту ри, загубили плътността на отделните индивиди (минало, психология, професия, име), присъствуват, но без физиономия, преминават в профил, бегли, изчезващи. Важното в съвременния роман не е историята, не е интригата, не е животът, не е любовта, смър тата, не са героите, нито ситуациите, нито вещите - констатира съвременен критик - техниката на романиста. a Действително новороманното в тази техника, естетическата призма, която санкцио нира и прави възможни трансформациите, е времето - новото отношение към неговото присъствие, към възможностите му за обновяване и преобразуване, за създаване на нова, модерна по форма и по дух литература; удоволствието от свободната игра с него. „Хронологическите ефекти днес не са нищо друго освен топически инструменти в ди намиката на текста. "1 Но удоволствието от играта с времето далеч не е безобидно и го ляма част от съвременните писатели - Пруст, Джойс, Дос Пасос, Фокнър, Жид и В. Улф - се постараха, всеки по своему, да осакатят времето, пише Сартр. „Едни го ли шиха от минало и бъдеще и го сведоха до чистата интуиция на момента; други като Дос Пасос го превърнаха в ограничена и механична памет. Пруст и Фокнър просто обез главиха времето; те му отнеха бъдещето, т. е. свободния избор и действие, а Литературата традиционно е причислявана в разноречиви класификации към т. нар. „времеви изкуства". Понятието за време в литературата е това, което е понятието за пространство в живописта - доминиращо естетическо отношение. Обективните ос нования за съживяването на интереса към категорията време се обуславят не само от усложняването на неговите функции като структурен компонент на произведението, но и от натоварването му с нови задачи, далеч надхвърлящи структурообразуващите му свойства. Като конструктивен принцип то катализира активността на всички форми на художествено изобразяване; моделира художествения образ, спомага за идейно-есте тическата оценка на действителността, организира художествената фантазия, усилва съдържателно-смисловите елементи, насочва естетическото въздействие и т. н. Издигането на времето в непосредствен обект на естетически анализ кондензира в себе си както проявите на подчертан интерес от страна на различни сфери на науката и културата, така и еволюцията на философското мислене, ускорения ритьм на история та, промяната в социалнопсихологическия стереотип на осъзнаване и усещане“ на времето.