Поет и съвременност

B Моето първо, по-сериозно запознаване с лиричното творчество на Кирил Христов датира от гимназиалните ми години. „Посредник" ми стана Пенчо Славейков, чиято поезия вече много обичах и чиито литературни преценки ми действуваха изключително респектиращо със своята проницателност, остроумие и критическа категоричност. И тъй както има навика да не щади никого, когато става дума за литературни принципи и вкус, авторът на Епически песни посреща с изненадващ възторг дебютните прояви на своя по-млад колега; дори, сравнявайки го със себе си и останалите български поети, го поставя над всички: „Другите сегашни наши поети - пише драстично той през 1897 г. сп. Мисъл - или сантименталничат на чужд маниер и блеят като г. Вазова (...), или пък го опяват на вересия, като г. П. Славейкова (...), или пък плашат читателите си, като г. Михайловски, който пише сатири, а в бележки под тях сам си ги опровергава. Г-н Христов не се лови за пеша нито на едного от тях. Той пее не за онова, що мисли, а що чувствува и преживява, затова неговите песни се четат с наслада." Като илюстрация и аргумент на тази безпощадна преценка Пенчо Славейков посочва Скитник, което квалифицира като „може би найхубавото лирическо стихотворение в нашата поезия" и Молба, за което възкликва: „Запалете Диогеновски фенер и тръгнете да дирите у другите български поети такава проста и задушевна песен и написана с такъв език!".