Вестник Българан (1904 – 1909)

Човечеството не само се прощава чрез смеха със своето минало, но и твър де често се бори чрез него и с демоните на своето настояще; смехът винаги е бил не само сбогуване, но и средство за самозащита. Първите стъпки на един едва прохождащ обществен строй крият не по-малко поводи за смях, отколкото старческото кривене на един залязващ. Южните славяни, възкресени като нации след една вековна принудителна летаргия в културно и социално отношение, имат известни предимства - смешното е много по-ярко и очебийно от сериозното и възвишеното. Буржоазната цивилизация трябва да бъде усвоена и изградена веднага, набързо, със скок, неукият джабмазин иска само за миг да постигне блясъка и изтънчеността на европейския капиталист - всичко това поражда карикатурни явления. e С началото на ХХ в. българският смях престава да бъде индивидуален феномен и се превръща в масова култура. Смеят се и в двадесетина периодич ни издания, смеят се с повод и без повод, смеят се открито и користолюбиво, смеят се чистосърдечно и горчиво, смеят се на нравите и в радост от собствената си безнравственост, смеят се на обществото и на себе си. Смехът им многопластов и многостранен - той е и епикурейска радост от самото съществуване, и маскиран израз на недоволство от обществения живот, което не може да бъде изразено по друг начин. Пълноценната социална и политическа борба изисква зрелост на конфликтите и специфична обществена ситуация; присмехът над обществените недъзи независимо от това, дали с безобиден или остро саркастичен, винаги е достъпен за духовно гордите и прозорливите. Смехът е дар божи и е изкуство, но при определени обстоятелства може да бъде и мироглед, може да бъде и начин на живот. Вестник „Българан" не се смее сам в литературата преди войните. Пригласят му още „Смях и сълзи“ (1898-1899), „Жлъч и смях" (1901), „Барабанчо" (1901-1909), „Жило" (1902), „Огледало" (1903), „Нов свят" (1904), „Бодил" (1905), „Барабан" (1908-1921), „Скорпион" (1908-1909), „Младост (1909- 1910), „Жило" (1910), „Шантеклер" (1910-1911), „Остен" (1910), „Смях" (1911- 1915) и др. Но сред всички тях той е безспорният фаворит, и то не защото е по-дълговечен и защото в него участвуват част от най-добрите писатели на тази епоха, а защото чрез него една тясно сплотена група интелектуалци дава израз на своята жизнена, идейна и художествена позиция. Да бъдеш „българановец" за всеки един от тях е означавало нещо повече от това да бъдеш вестникар и да печелиш пари от усмивките на хората. Думите, с които един от доайените на тази компания - Елин Пелин - се обръща към един от младоците, които кръжат около тях, показват може би най-точно с какво смехът на бъл73 гарановци е бил по-различен от този на множеството избуяли по същото време техни сателити: „Ти момче - думаше той на един студент, който изслужваше българа новския си стаж - прекалено шумно се смееш... Знай, че в нашето общество смехът, колкото и громък, не е достатъчна дружествена вноска. Смехът дей ства смилателно и възпитателно. Той ще те научи да гледаш на света от повисоко. Но истинският българановец не се задоволява с пасивен смях. Той трябва да знае да го предизвиква и да го насочва срещу врага... А кой е вра гът, питай Българанче с острото паче перо.