Николай Лилиев – поетът на жадуваната хармония

Някога критиците и читателите на Траянов видяха в него най-яркото изражение на българския дух, на непокорното древноезическо скитско начало, усетиха в стиховете му непокорството на исихасти, адамити и богомили. Лилиев, чието творчество беше най-близо до основните естетически принципи на символистите (поетичен език, различен от грубия език на прозаичното всекидневие, превръщането на образа в символ, в знак на духовното преживяване, на скритото „аз" на поета и на невидимия глас на нещата, извеждането на контрастното до общото - до космоса, до идеите, до абсолютното и неговите координати - безкрая и вечността), бе възприеман като представител на космополитното, на индивидуалистичната поезия, откъсната от живота и актуалната съвременност, от националните извори. Лилиев бе отричан като безполезен поет и от довчерашните си приятели и съмишленици по пътя на символизма като Л. Стоянов (който пише отрицателни статии за него на страниците на сп. „Хиперион", а по-късно във в. „Щит"), и от тези, които, за да вървят напред, да творят нова естетика на делничното, на всекидневното в поезията, на прозаизирания език и нова, предметна образност, като Далчев, воюваха заедно с кръга „Стрелец“ с обая нието на Лилиев, стремейки се да го преодолеят в собствената си душа и поезия. Едва през последното десетилетие нашата литературна критика можа да види у Лилиев не само създателя на блестящ със своята виртуозност и музикалност стих, не само поета, който можеше да превръща езика в настроение и музика, но и изразителя на най-тънката душевност на българина, предста вителя на моралната чистота, кристално чистото, безумно синьо небе на нашата поезия; да види в негово лице поета на своеобразната духовна съпротива срещу жестоката буржоазна съвременност - съпротивата на нежността духовната устойчивост, да почувствува бледата светлина, излъчваща се от сърцевината на една невероятна по своята чистота и духовен финес поезия