Две стихии в поезията на Гео Милев

На ранните поетични опити на Гео Милев нашата литературна история гледа подчертано снизходително. Тяхната очевидна неравностойност спрямо поемите „Ад“, „Ден на гнева“, „Септември" им е определила незавидно място. Но един нов прочит на тази поезия с непредубедеността на по-голямата дистанция във времето може да поднесе изненада. Любопитно е дали още тук няма опорни точки едно по-нататъшно развитие на някоя идея, която е конституивна по отношение творческата същност и естетическата реализация на поста. Изненадата е свързана с теоретическата необозримост на иначе обгледния художествен материал, с губещата се цялост на идейната проблематика от отдел ните произведения. Пред нас е сякаш една мозаична по своята обагреност, независима откъм някаква идейна завършеност поезия. Такъв е и лирическият герой от стихотворенията. Неговият индивидуалистичен бунт сякаш никога няма да му позволи да „втъче" своята уникална същност в националната народопсихология, а после да стане изразител и еманация на народния гений. Моментът на изненада се поражда от „несъответствието" между богатата смислова натовареност на тази поезия и липсата" на последователна „емоционално-постическа" идея. След констатирането на този момент обикновенно се изпада в прибързано аксиологизиране, което се превръща в преднамерена цел. Към двете рании стихосбирки на Гео Милев - Жестокият пръстен" и „Иконите спят" - нашата критика, общо взето, е единодушно отрицателна, като най-сериозно е тъкмо обвинението срещу посочената липса на цялостна поетическа идея. Такива са резултатите при едно повече или по-малко традицион но разглеждане ранната поезия на Гео Милев. Едно разглеждане, което търси директна изява на философски и естетически ценности в творбите и в крайна сметка, повече или по-малко гносеологизира или социологизира художествения материал. Ясно е, че да се достигнат други резултати, трябва да се тръгне по различен път. По-късното зряло творчество на Гео Милев показва, че има развитие по посока на избистряне на идейността, че лутанията на лирическия герой са го довели до една вече национална умъдреност, че в последна сметка ранната поезия е поезия на преходността. Едва ли е възможно в тази преходност да не са фиксирани жалоните на бъдещото развитие.