Житие и страдание грешнаго Софрония на Софроний Врачански и Автобиографията на А. Робовски

Софроний Врачански и Андрей Робовски заемат различно място в културната ни история. Софроний е титанът, който с просвещенската си дейност и литературно творчество поставя началото на една традиция в борбата за духовно издигане и национално самоопределяне на българския народ, следван от книжовниците, творили през първата половина на XIX в., към които спада и Андрей Робовски. Животът и творчеството на Софроний са предмет на задъл бочени изследвания на наши литературоведи. Някои от постановките на Васил Сл. Киселков, Иван Радев, Росица Димчева и Людмила Боева ще използуваме и в нашата работа. Автобнографията на поп Андрей досега не е изследвана и не е така известна като „Житието". Но сход ството на жизнените ситуации, както и близостта и различията в подхода към фактите ни дават възможност за паралел между тях, чрез който могат да се изяснят някои страни от нрав ствената същност и самобитност на възрожденския деец и писател. Андрей Робовски също като Софроний е духовник, но за разлика от него достига в йерархията само до сакеларий. Неговата автобиография е публикувана след Освобождението и обе ма само три страници. От нея липсва незначителна част, свързана с детските му години. Еленският свещеник е познавал делото на Софроний. В едно писмо до него Димитър Драганов споделя: „Едно дете ровеше листовете на Софрониевото толкование. А пък аз рекох на х. Ив... видиш ли онуй толкование. От таквизи владици искам благословление. Софроний, каквото се вижда, не е бил много изкусен книжовник, но защото бил болгарин, ето повече от силата си сторил народу си." Сигурно поп Андрей се е позовавал неведнъж в своите проповеди на популярния „Неделник" и е възприемал Софроний като пример в борбата за независимост на бъл гарската църква и избиране на български църковен глава. И двамата пишат за себе си в края на своя живот, но с различно чувство за изпълнен дълг. Софроний се терзае от мисълта, че е оставил своето „паство" в преходен исторически момент и изкупува вината си, като се труди „денем и нощем, за да преведе неколико книги по нашему болгарскому языку". Лишен от правото да служи като свещеник, поп Андрей също се отдава на книжовни занимания, превежда и издава книги с религиозно съдържание. Но споменава за тази дейност като естествено продължение на усилията си да бъде полезен на отечеството си. В тази връзка са и композиционните особености на автобиографията му, в която лесно се от крояват две части. Първа част: учение и учителствуване, и втора част: животът му като духовник и книжовник. Прави впечатление, че в началото авторът пише с по-светло чувство, дори и с чув ство за насмешка над ранните си учителски години, докато втората част е наситена повече със страданията му, болестта и трудностите по време на престоя му в Цариград. И Софроний, и поп Андрей са имали в живота си една значителна среща, която е оказала изключително въздействие върху тях. За Софроний тя се измерва в краткото му общуване с Паисий Хилендарски и преписа на неговата история, а за Робовски в дружбата му с Неофит Бозвели. Но и двамата не споменават в автобиографиите си за връзката с тези видни възрож денски дейци. За дружбата между Неофит Бозвели и поп Андрей можем да съдим по препи ската им. Бозвели го сравнява с древногръцкия герой Ахил, когато определя приноса му за народното дело