С образуването на българската държава в 681 г. започва нова глава в историята на Балканите и Югоизточна Европа. Преди това земите на полуострова се кръстосват от турански и германски племена, а трайно се заселват славя ните. Заедно с дошлите от север прабългари те съставят основната маса от жителите на новообразуваната държава, като се смесват и с местното тракийско население.1 Образуването на българската държава, както преди това и на държавата на франките, бележи края на т. нар. „Велико преселение на народите и съз даването на стабилни политически образувания в земите на разпадащата се Римска империя. Наистина нахлуване на скитащи племена в Европа се извър шва и по-късно, но то е ограничено и възпрепятствувано от съществуващите вече две консолидирани държави. Така се създават условия за мирно развитие на значителни територии от европейския континент. И това е заслуга главно на двете новообразувани държави. Ролята на България като бариера на идващите от север и североизток турански и други скитащи племена и определя трудна историческа съдба. Тя е подложена на тежки изпитания, масови разрушения и грабежи, които затруд няват и задържат социално-икономическото, политическото и културното и развитие. Същата съдба сполетява образуваната по-късно Киевска Русия. Образуваната в 681 г. България заедно с държавата на франките стои в началото на прехода на Европа от древността към Средновековието и от робо владелската към феодалната обществено-икономическа формация. В това се съ стои и прогресивното значение на възникването им. Защото известно е, че в общоисторически аспект Средновековието е по-горно стъпало от робовладел ската древност в развитието на европейската и световната цивилизация. След продължителни войни с Източноримската империя (Византия), с франките и с идващи от изток турански племена през втората половина на IX в. България се издига до положението на голяма политическа и военна сила на Балканите и в Югоизточна Европа. Нейните граници се простират на юг до Бяло море, на изток до р. Днестър и на запад до Адриатика и р. Тиса.
Към въпроса за ролята на България в културния прогрес на Балканите
-
-
KeywordsSummaryС образуването на българската държава в 681 г. започва нова глава в историята на Балканите и Югоизточна Европа. Преди това земите на полуострова се кръстосват от турански и германски племена, а трайно се заселват славя ните. Заедно с дошлите от север прабългари те съставят основната маса от жителите на новообразуваната държава, като се смесват и с местното тракийско население.1 Образуването на българската държава, както преди това и на държавата на франките, бележи края на т. нар. „Велико преселение на народите и съз даването на стабилни политически образувания в земите на разпадащата се Римска империя. Наистина нахлуване на скитащи племена в Европа се извър шва и по-късно, но то е ограничено и възпрепятствувано от съществуващите вече две консолидирани държави. Така се създават условия за мирно развитие на значителни територии от европейския континент. И това е заслуга главно на двете новообразувани държави. Ролята на България като бариера на идващите от север и североизток турански и други скитащи племена и определя трудна историческа съдба. Тя е подложена на тежки изпитания, масови разрушения и грабежи, които затруд няват и задържат социално-икономическото, политическото и културното и развитие. Същата съдба сполетява образуваната по-късно Киевска Русия. Образуваната в 681 г. България заедно с държавата на франките стои в началото на прехода на Европа от древността към Средновековието и от робо владелската към феодалната обществено-икономическа формация. В това се съ стои и прогресивното значение на възникването им. Защото известно е, че в общоисторически аспект Средновековието е по-горно стъпало от робовладел ската древност в развитието на европейската и световната цивилизация. След продължителни войни с Източноримската империя (Византия), с франките и с идващи от изток турански племена през втората половина на IX в. България се издига до положението на голяма политическа и военна сила на Балканите и в Югоизточна Европа. Нейните граници се простират на юг до Бяло море, на изток до р. Днестър и на запад до Адриатика и р. Тиса.