В развитието на повечето поети се наблюдава една своеобразна законо- мерност: те обикновено започват с лирика и впоследствие преминават към разните епически жанрове или към драматургията. Поетите сякаш по правило изхождат от лирическата субективност, от единичното, индивидуално преживя ване, тръгват, тъй да се каже, „отвътре и вървят „навън" - към цялата заоби каляща ги действителност и към нейното все по-обхватно изобразяване. В съ временната българска литература едно от редките (да не кажа единствено) изключения от това правило е творчеството на Димитър Методиев. За него изходна точка бе именно епичното начало, което по-нататък се разви към все по-задушевни лирични изповеди. Дебютната му стихосбирка „На щурм!" (1945) днес е интересна повече със своето заглавие, което се оказа не просто една фраза, взета набързо от кипящата, богата на лозунги атмосфера на месеците непосредствено след 9. ІХ. 1944 г., но запечата като във формула една от съществените черти на Методиевата поезия: нейния борчески, атакуващ патос. И в същност не книгата „На щурм!", а романът „Димитровско племе" (1951) беше оня щурм, с който Д. Методиев нахлу в нашата литература и завоюва вниманието на публиката. И многозначителен е фактът, че един автор, когото днес ценим сякаш повече като лирик, се изявява най-напред в трудната и не така често срещана у нас форма на романа в стихове. Характерно е и нещо друго. През 50-те години, когато в България е, тъй да се каже, на мода" да се рисува класовата борба с помощта на често пъти книжни образи, Д. Методиев си поставя една наглед скромна, но в същност много по-реална и по-близка на сърцето му задача: да изобрази посредством живи образи на хора израстването и възмъжаването на едно поколение възпитани от БКП революционери в периода между двете световни войни. Успехът на автора се дължи преди всичко на това, че той добре познава това борческо поколение, защото сам е част от него. Познава в детайли и събитията, които се развиват в родния му Беловски край. Романът като литературна форма - това е преживяна история. И Д. Методиев още от първите страници на „Димитровско племе" ни потапя в интимната атмосфера на неща, които не само е видял и почувствувал, но за които е слушал и легенди, и семейни предания:
Димитър Методиев
-
-
KeywordsSummaryВ развитието на повечето поети се наблюдава една своеобразна законо- мерност: те обикновено започват с лирика и впоследствие преминават към разните епически жанрове или към драматургията. Поетите сякаш по правило изхождат от лирическата субективност, от единичното, индивидуално преживя ване, тръгват, тъй да се каже, „отвътре и вървят „навън" - към цялата заоби каляща ги действителност и към нейното все по-обхватно изобразяване. В съ временната българска литература едно от редките (да не кажа единствено) изключения от това правило е творчеството на Димитър Методиев. За него изходна точка бе именно епичното начало, което по-нататък се разви към все по-задушевни лирични изповеди. Дебютната му стихосбирка „На щурм!" (1945) днес е интересна повече със своето заглавие, което се оказа не просто една фраза, взета набързо от кипящата, богата на лозунги атмосфера на месеците непосредствено след 9. ІХ. 1944 г., но запечата като във формула една от съществените черти на Методиевата поезия: нейния борчески, атакуващ патос. И в същност не книгата „На щурм!", а романът „Димитровско племе" (1951) беше оня щурм, с който Д. Методиев нахлу в нашата литература и завоюва вниманието на публиката. И многозначителен е фактът, че един автор, когото днес ценим сякаш повече като лирик, се изявява най-напред в трудната и не така често срещана у нас форма на романа в стихове. Характерно е и нещо друго. През 50-те години, когато в България е, тъй да се каже, на мода" да се рисува класовата борба с помощта на често пъти книжни образи, Д. Методиев си поставя една наглед скромна, но в същност много по-реална и по-близка на сърцето му задача: да изобрази посредством живи образи на хора израстването и възмъжаването на едно поколение възпитани от БКП революционери в периода между двете световни войни. Успехът на автора се дължи преди всичко на това, че той добре познава това борческо поколение, защото сам е част от него. Познава в детайли и събитията, които се развиват в родния му Беловски край. Романът като литературна форма - това е преживяна история. И Д. Методиев още от първите страници на „Димитровско племе" ни потапя в интимната атмосфера на неща, които не само е видял и почувствувал, но за които е слушал и легенди, и семейни предания: