Паисий Хилендарски и Захарий Орфелин

Понятен е интересът на паисиеведите да установят по-пълно кръга на пи смените източници, използувани от Паисий при създаването на „История сла вянобългарска“, посетените селища, установените или възможни негови кон такти с представителите на Българското възраждане, с изтъкнатите гръцки, сръбски, руски и други дейци от средата и началото на втората половина на XVIII в. Резултатите от изясняването на тези въпроси допълват картината за живота и творческата дейност на Паисий Хилендарски, за духовното и култур но-историческото състояние на епохата, за кръстосаното и взаимно влияние на културата на балканските и европейските народи в процеса на формирането на нациите в европейския Югоизток и по-специално на Балканския полуостров. Косвено те осветляват и проблема за социално-икономическите предпоставки политическите причини за възрожденските процеси и явления сред българи, гърци и сърби по това време. Влиянието на книжовните паметници върху първия наш възрожденски исто рик е сложно, многопосочно и противоречиво. Ако досега са установени над 50 източника на уникалната Паисиева творба, ясно е, че прочетените и въздей ствували върху съзнанието на нейния автор книги са стотици. Добре ориентиран в българската и чуждата историческа книжнина, Паисий създава национа лен критерий за оценка на книгата: страстна защита на правдивата и патриотич на, следователно полезна книга, и войнствуващо отхвърляне на онази чужда книжнина, която съдържа необосновани нападки и критерии към миналото, а чрез него - и към бъдещето на българския народ. Такава е оценката му и към авторите на книгите, с които се е запознал и от които е отбирал за „приствоку пяване" към своя труд. Книгите, колкото и да са важни за появата на „История славянобългарска", са само един от многото фактори, довели до това, че „Паисий пръв показа на българския народ как да се обособи, да се оформи, да се съзнае като нещо от делно от другите балкански етнични единици". Изхождайки от вярното си чув ство за закономерността на възрожденските прояви от българския XVIII в., още през 1912 г. проф. Иван Д. Шишманов подчерта: „Паисий е едно голямо звено в една дълга каузална верига, а не един случаен лост, един акцидент“ и че той ще ни стане по-близьк, когато престанем да го смятаме за явление, независимо от пространството и времето, за личност, чужда на колективността, над която неговият талант и някои благоприятни условия го издигнаха"