За изключителната личност и тълпата в поезията на Пенчо Славейков

..... Презрение към тълпата, към онези, които с готовност чакат да пристъпят прага на неговата душа, за да светотатствуват и сквернословят там, некадърни да създадат нещо висше... Това чувство на презрение той е демонстрирал нерядко в проза и в поезия със същия енергичен тон, с какъвто е изразено то и в поезията на Славейков-баща. И в неговата лирика то не е един красив жест, а израз на дълбоко твърдо засегнато убеждение. "1 Многократно оспорвано и опровергавано, това мнение дълго е съпътству вало името на твореца. Д-р Кр. Кръстев, В. Пенев, Вл. Василев и др. в студии и статии създадоха определена представа за него - духовен аристократ, изолиран в таланта и ерудицията си от хората и народа. Марксическата ни критика - Т. Павлов, П. Зарев, Ст. Каролев, Г. Цанев, А. Тодоров, Ив. Мешеков, М. Цанева и др. - разкри и утвърди в съзнанието на българите действителния образ на големия национален поет. Постепенно отпаднаха една след друга тенденциозно наложените характеристики, развърза се сложният възел на Славейковите противоречия и между разностранните насоки в творчеството му се открояват все поотчетливо онези основни и определящи черти, които са същността на литературното му дело. Между диаметралните противоречия на поета ще намерим подкрепа за всич ко, което критиците са писали за него; няма изцяло голословни мнения - винаги може да се приведе като аргумент изолиран от контекста подходящ цитат от поезията или прозата му. Въпросът е да се отдели случайното настроение от трайните възгледи. В този смисъл многобройните твърдения, че Славейков пренебрегва, дори презира масата, не са напълно измислени. Сам неведнъж е правил изявления в подобен дух. Той рязко разделя хората на две групи - мнозинство и надарени от природата. Избраниците носят творческа дарба (Шели, Микеланджело, Бетовен, Перикъл), изключителна красота (Фрина, Елена), имат едно призвание, което дирижира живота им и ги отделя от другите. В статията „Пушкин като национален поет" четем: „Като войници подир своя вожд, подир тях (великите мислители и художници) вървят други борци, чието внимание с обзето само от подробностите, от частностите на битвата - общото, неговия смисъл и дух, това е дело на вождът - на великия мислител, на великия художник. Това отличава единият от многото, геният от тълпата. " Сам Славейков живее с ясното съзнание за своята надареност, за изключителната си роля в културата на нацията и с творческо самочувствие очаква признанието на бъдещите поколения: