Наричат „Вечери в Антимовския хан“ „най-мъдрата творба“ на Йордан Йовков, „книга на мъдростта“, „дълбока книга“, „сладък плод на горчив опит" 2 В какво се състои мъдрото очарование на „Вечерите“? Опитаме ли се да отговорим, ще се убедим, че всеки еднозначен, претендиращ за окончателност и пълнота отговор, прозвучава кошунствено елементарен, чужд на смисловата безбрежност на тази наглед ясна книга. Защото прибърза ността е несъвместима с Йовковата сложно устроена мисъл, с климата на онова съзерцание, в достолепната меланхолия на което бе сътворен белокаменният, просъществувал в извънвременна, символна монолитност Антимовски хан. Запомнили сме го като „редица осветени прозорци“ в мрака на угасващия ден, но от него - ето вече десетилетия - грее друга, непогасваща духовна светлина. Знаем го като „широко разтворена“ на кръстопът врата, зад която писателят е приютил свят човешки - жив и самобитен, целесъобразно изграден и завършен във вътрешната си хармония. Но художественото му битие доказа, че този свят си остава неизменно отворен, „открит за нови тълкувания, щедър на изненади и своеобразно ориентиран, насочен към всяка нова действителност. Разказите от „Вечери в Антимовския хан" са сред онези зрели плодове на мисълта и художественото прозрение, към които не може да се посяга от поC зициите на категоричността и спокойната увереност. Безапелационността на обобщения и преценки ги наранява, умъртвява. При цялата им измамна простота - трудната и неведома простота на шедьоврите - Вечерите“ изненадват вътрешното си многотемие и асоциативно-образно богатство. Написани в проза, те тежат от мъдра поезия, сентенциалност и символно многозначие. Затова и „отговорът" - относително тъждествен, временен - предлага не само непредубеден диалог с най-мъдрия, нелюдим „мълчаливец" в нашата литература, но и съзнание за необхватността, неизчерпаемостта и смисловата необозримост на всяко голямо произведение на изкуството, за естетическото му дълголетие и способност да се преражда, да заживява по новому във всяко ново време. Съзнание за възможността да се превърне не само в класика и плодотворна традиция, но и да бъде преоткрито, обогатено, обновено при включването му в нова ценностна конвенция - чрез създаденото по аналогия или в спор с него, като негово продължение или необходимо художествено отрицание.
Книга за кръстопътищата на живота
-
-
KeywordsSummaryНаричат „Вечери в Антимовския хан“ „най-мъдрата творба“ на Йордан Йовков, „книга на мъдростта“, „дълбока книга“, „сладък плод на горчив опит" 2 В какво се състои мъдрото очарование на „Вечерите“? Опитаме ли се да отговорим, ще се убедим, че всеки еднозначен, претендиращ за окончателност и пълнота отговор, прозвучава кошунствено елементарен, чужд на смисловата безбрежност на тази наглед ясна книга. Защото прибърза ността е несъвместима с Йовковата сложно устроена мисъл, с климата на онова съзерцание, в достолепната меланхолия на което бе сътворен белокаменният, просъществувал в извънвременна, символна монолитност Антимовски хан. Запомнили сме го като „редица осветени прозорци“ в мрака на угасващия ден, но от него - ето вече десетилетия - грее друга, непогасваща духовна светлина. Знаем го като „широко разтворена“ на кръстопът врата, зад която писателят е приютил свят човешки - жив и самобитен, целесъобразно изграден и завършен във вътрешната си хармония. Но художественото му битие доказа, че този свят си остава неизменно отворен, „открит за нови тълкувания, щедър на изненади и своеобразно ориентиран, насочен към всяка нова действителност. Разказите от „Вечери в Антимовския хан" са сред онези зрели плодове на мисълта и художественото прозрение, към които не може да се посяга от поC зициите на категоричността и спокойната увереност. Безапелационността на обобщения и преценки ги наранява, умъртвява. При цялата им измамна простота - трудната и неведома простота на шедьоврите - Вечерите“ изненадват вътрешното си многотемие и асоциативно-образно богатство. Написани в проза, те тежат от мъдра поезия, сентенциалност и символно многозначие. Затова и „отговорът" - относително тъждествен, временен - предлага не само непредубеден диалог с най-мъдрия, нелюдим „мълчаливец" в нашата литература, но и съзнание за необхватността, неизчерпаемостта и смисловата необозримост на всяко голямо произведение на изкуството, за естетическото му дълголетие и способност да се преражда, да заживява по новому във всяко ново време. Съзнание за възможността да се превърне не само в класика и плодотворна традиция, но и да бъде преоткрито, обогатено, обновено при включването му в нова ценностна конвенция - чрез създаденото по аналогия или в спор с него, като негово продължение или необходимо художествено отрицание.