Смъртта на Васил Левски и две Славейкови произведения. („Жестокостта ми се сломи” и „Изворът на Белоногата”)

Въпросите около творчеството на един писател са многобройни и сложни, не се подчиняват на правила, относителни са и научните обяснения за художественото творчество. И все пак единственото, което може да се установи по-сигурно, е творческата история, поводът, който е предизвикал създаването на дадено произведение. По-мъчно, почти неосъществимо е проникването в самия творчески процес. Поради това е трудно, почти невъзможно да разкрием докрай смисъла и съдържанието на едно художествено произведение. Колкото то е по-талантливо, толкова е по-мъчно да проникнем в „точния" му смисъл, който е богат на нюанси и дава възможност за тълкувания, които всяко време може да осмисли по своему. Като не забравяме нито за момент мисълта, че, обективността в литературната наука е осъз ната субективност“, ние пристъпваме към едно изследване, основание за което ни дава само детайлното проучване (доколкото това е възможно от достигналите до нас документи) на фактите около живота и творчеството на поета, доколкото сме успели да проникнем в душевното състояние, чувствата и мислите, които са го вълнували по това паметно в живота му време. Осъзнавайки собствения си субективизъм, ние ще се опитаме да навлезем в душевния мир на поета, да почувствуваме и разберем смисъла на две от най-хубавите му произведения - „Жестокостта ми се сломи“ и „Изворът на Белоногата". Смъртта на Васил Левски е показателна за неговия живот. Залавянето и обесването на Апостола на свободата е един от най-вълнуващите моменти в българската история. Не само Ботев създаде своето безсмъртно стихотворение за него. Неговата смърт е вдъхновила и Петко Славейков да напише елегията „Жестокостта ми се сломи" и поемата си „Изворът на Белоногата". За съжаление ние често разглеждаме българските писатели откъсното един от друг, без да търсим връзки и зависимости, които понякога така явно се налагат. Между творчеството на Славейков и Ботев съществува дълбока и плодотворна връзка. Тя прави впечатление особено през този забележителен исторически момент, когато двамата писатели достигат върха на свои те творчески възможности. Импулсите въпреки различните схващания за начина на борбата са сходни, породени от една вяра и едно разочарование, от сходна изгнаническа съдба. Ето защо не се различава и начинът, по който двамата поети на България откликват на съдбоносните събития, свързани с борбата за освобождение, която есмисъл на целия им живот. „Старите“, представителите на новата едра българска буржоазия в Цариград, които не само не подкрепяли всяка смела стъпка на черковната борба, но били и против нея, успяват първи да се възползуват от плодовете на народната победа. Те вземат в свои ръце ръководството на новосъздадената българска черква.