Поетическото художествено произведение в естетиката на Хегел

Прословутата Хегелова триадичност, „безкрайното“ пътуване от в себе си", през за себе си" до „в себе си и за себе си", спазва своя принцип и при висшето изкуство - в неговата философия на изкуството - поезията. Тя се разделя на три рода: епическа, лирическа и драматическа. Тук обектът на разглеждане не са те, а тяхната обща форма на проява - поетическото художествено произве дение изобщо, неговите характерни особености в сравнение с историографията и ораторското изкуство като най-близко стоящи до него (според Хегел) и сти хията и почвата за неговата изява - поетическата представа. Поезията е последното в системата романтично изкуство. То е най-духовното изкуство. В нея от външно сетивното на материала е останал само знак, а „самата вътрешна представа дава както съдържанието, така и материала" (2, с. 458). Нейната реалност е само във вътрешната, в поетическата представа. В поетическото художествено произведение тя не може да даде за вътрешния наглед едновременност, както живописта, защото представата дава само като сукцесия многообразието, което съдържа. Но образът е вътрешен - той е за духовното съзерцание и духът дава единство в многообразието, той го подрежда във времето. Така липсата на сетивност се превръща в едно „несметно излише ство", защото дава възможност за изображение на действието, а то е ставането, вътрешното на всеки предмет. Чрез поетическото художествено произведение може най-добре да се изрази истинното в предмета, неговото развитие. Поезията търси и има свое съдържание, свое схващане. Целият кръг на природните неща намира свое място в нея не сам по себе си, не като „лошата безкрайност“ (3, с. 232), а доколкото духът намира в него подбуда за своята дейност. Истински съответствуващият и обект е безкрайното царство на духа (вж. 2, с. 461) и затова главната задача на поезията е да доведе до съзнанието силите на духовния живот, човешките дела, действия, съдби. Тя като „най-всеобщата и най-разпространената учителка на човешкия род" дава едно първоначално знание за човешкото налично битие, защото човекът като дух трябва да знае своя закон, за да живее в съответствие с него (вж. 2, с. 262). Поезията е първоначалното познание за истинното - в поетическата представа общото и единичното, законът и явлението са в единство, едното се схваща чрез другото и в другото. Това нейно схващане, неговият начин е вече теоретичен, целта и е създаването на образи, а не практическото съществуване на предмета (вж. 2, с. 463). Извън първоначалната поезия, която като първо знание за истинното според Хегел е преди художествено развитото прозаично говорене, има и съзнателно поетическо схващане, което умишлено се разграничава от прозаическото и то собствено стои върху свободната 105 почва на изкуството. Прозаическото съзнание, напротив, разглежда действителността разкъсано, не в естественото поетическо единство, а според разсъдъчната връзка между причина и действие, цел и средства. То стига до закономерността на явленията, схваща всяко нещо само в неговата зависимост, а не в свободното единство с цялото. От своя страна обикновеното съзнание схваща всичко като само единично, без неговата връзка с другото. Тук предметът се възприема цял, не липсва схващането на вътрешния разум на предмета, той е случаен (вж. 2, с. 465). Така външно живото е мъртво за духа, с такова схващане той не може да открие разумното, основанието за предмета. Спекулативното мислене снема едностранчивостта на разсъдъчното и обикновеното схващане. То схваща живия, конкретния предмет не вече като мисъл и само като мисъл. Доколкото спекулативното разглеждане не разкъсва целокупността на обекта на причинни зависимости, то е в средство с поетическата фантазия, но само толкова, защото неговата стихия е в чистото мислене. То унищожава формата на реалността и я превръща във форма на чисто понятие. Тук истината на действителното енегова истина, но не в самото него, както е в поетическата фантазия, а в себе си и за себе си като в общ идеен елемент. „Мисленето е само примирение на истинното и на реалността в мисленето, а поетическото създаване е примирение в макар само духовно представената форма на самото реално явление" (2, с. 446).